Печалната статистика сочи, че в България средно около 37 на всеки 100 000 души правят опити за самоубийство, като 17 от тях успяват. Това от своя страна означава, че около 1000 български граждани годишно намират смъртта си при тези обстоятелства. Но надали статистиката и цифрите могат да помогнат, за да разберем мотивите на самоубиеца. Защото въпреки многото обобщаващи фактори – социални, демографски, психопатологични, в крайна сметка говорим за 1000 различни индивида, със своите специфични нужди, които в една или друга степен не са били задоволени в личния им свят.
 Психолозите обикновено разграничават различните видове самоубийства, съотнасяйки до тях съответни мотиви, но и това не може да бъде прието безусловно за вярно, още повече, че много често изборът за конкретен начин на самоубийство се обяснява от хората с неуспешни опити за такова просто като начинът, който биха могли да понесат. Така или иначе това не е особено важно, когато говорим за Самоубийството като индивидуален феномен, станал част от социалната среда. Именно това е въпроса – как и защо различните социални групи възприемат самоубийството, и не сме ли всички потенциални самоубийци... Важно е тук да се направи едно уточнение. Приемайки, че самоубиството е акт, който е лично мотивиран от извършителя, би следвало когато говорим за него да не включваме различните ритуални самоубийства, тъй като те са дело на дадена ритуална/религиозна система и мотивите за извършването им са външни, т.е. не могат да бъдат разглеждани недвусмислено като индивидуално решение.

 Една от най-ясните позиции, що се отнася до желанието на човек да посегне на собствения си живот е тази на Християнската църква. Тук нейните разделения (православни, католици, протестанти и др.) са единодушни. Самоубийството е непростим грях. Духовниците изхождат от наивната, но доста логична теза – „Щом сме създадени от някой друг, значи нямаме право да  отнемем живота си.”.  Същото това Християнство в различни етапи от развитието си не се е колебало да убива същите тези божии създания, под различни форми и предтексти. Това изглежда сякаш християнските духовници крадат от теория си нужното, без да се съобразяват със собствения си опит. И все пак мнението на духовенството несъмнено е едно от най-авторитетните не само, защото Християнството е масова религия, ами защото е и достатъчно стара, а това звучи почти като аргумент. Само допреди стотина години самоубийците-Християни дори нямат право на гроб! Е, разбира се това не важи за съвременния ни свят, но все пак звучи доста страшно. Само дето самите самоубийци едва ли са толкова суетни относно това какво ще се случи с тях след смъртта... А може би са? Може би точно суетата и гордостта, два от най-тежките гряха в християнството, са залегнали дълбоко в съзнанието на самоубиице като фикс идея... А може би е просто желанието да заспиш завинаги, да изчезнеш... Отново нещата се свеждат до „Може би”. Както стана ясно „Може би”-то на християнството е тезата, че не сме се създали сами и не можем да сме си самодостатъчни. Впрочем при самоубийството става въпрос по-скоро за „самоНЕдостатъчни”.  Поне това ни казва в повечето случаи гледната точна на Психологията – друг, не по-малко авторитетнен поглед върху самоубийството, взиращ се дълбоко в човешкото съзнание.
 Именно психологията е науката, която най-често изследва самоубийството. Там са изписани томове по въпроса. От основоположника Зигмунд Фройд, до ден днешен почти всеки именит психолог и аналитик се е опитал да засегне основните мотиви, водещи ни до самоубийство. И отново се стига до догатки и недоизяснени тези. Нагони, архетипи, механизми... Ако тук се обърне прекомерно внимание на психологията това есе би приличало на научен труд, а такъв не е необходим що се отнася до средностатистическия човек... Именно той като че ли има най-точната преценка за нещата, защото почти всеки в някакъв етап от живота си е искал да изчезне...
 
 Когато ние – обикновените хора чуем за нечие самоубийство изпитваме някакъв странен хлад, странна буца в гърлото. Сякаш без да искаме си казваме „Аз можеше да съм на негово място”. Защото при всяка тежка житейска ситуация хората първо си мислят за бягството. И крачката от обикновеното и буквално бягство, до пълното напускане на този свят може би е въпрос на една опаковка с лекарства, един нож, или едно въже... И ако те са наблизо в подходящия (или неподходящия?) момент ние ще бъдем част от същата печална статистика, която „сочи” цифрите, сякаш сочи самите нас с пръст.
 Почти всички ние по различни поводи негласно си казваме „Искам да изчезна”. За съжаление някои от нас успяват!
 
 Друга една „природна” статистика (доколкото природата признава статистики) показва, че човекът е единственото живо същество, при което се наблюдава самоубийство. Само ние сме склонни да посегнем на самите себе си. И ако приемем, че това се дължи на нашето съзнание, което ни различава от животните и ни прави личности, то именно личността ни убива. Защото тя ни дава правото на избор и САМОСТОЯТЕЛНОСТ. И ако нещата наистина са такива каквито изглеждат, то май ни убива САМОТАТА!