Искам да те помня вечно, искам винаги да си до мен, искам да не напускаш мислите ми и когато преброя до седем, пак да ме хванеш за ръка. Помня, сякаш беше вчера, как те гледах с възхита, как чаках с нетърпение да се прибереш и когато преброя до седем, още да си тук. Затварям очи и мисля за миналото, искам да не ти се сърдя, искам само да се смея. Когато плача, сълзите ми се ронят не от очите, а от моето сърце. Гледам те и броя до седем, и си мисля, че приличам на теб... времето е спряло и оставам в миналите дни. Мислите ми са много хаотични, нали? Най-вероятно Ви се струва смешно и думите ми са използвани неправилно и погрешно. Навярно е така, но когато не спирам да броя до седем... нищо друго не е от значение.

Броя до седем със затворени очи... седем... отварям ги, но него го няма. Седем и той е изчезнал, за седем секунди и си отиде.

Парадоксално е, че седем е числото на живота ми, а го свързвам само със загубата на половината от моето сърце. От едно до седем и животът ми се промени.

Седем...

С отворени или затворени очи, споменът остава в единствената половина от сърцето ми.

Седем... и край.