В един момент летиш от щастие. Радваш се, че не си сам. Всичко е наред, виждаш само хубави неща... Живееш за другите. Усмихваш се постоянно, слънцето грее за теб. Чакаш да чуеш телефона да звънне и се наслаждаваш на гласа отсреща. Гледаш снимки, натискаш клавишите, от които струи любов и щастие. Споделяш с приятели, на които имаш доверие. Помагаш им в трудни моменти и се радваш, когато ти кажат няколко трогателни думи...

После се замисляш - това е добре. Аз съм им приятел. А те на мен приятели ли са? Какво знаят те за мен? Кога за последно са питали "Как си?" Кога за последно са контактували с теб, без да се оплакват за нещо и да чакат да ги успокоиш? Колко често се сещат за теб? Колко пъти са ти предлагали услугите си, а не да искат или търсят твоите? Колко пъти са те насълзявали, но от радост, от разбиране, от искрени думи? Изненадвали ли са те с трогателен СМС, безпричинно позвъняване, неуговорена среща?
А парите? Ракът на човечеството... Всяка война ставала заради жена. Ебаси глупостите. Парите движат света ли? Не, света го движат тези с парите. Нямаш с какво да си вземеш ядене. Ядеш по един път на два дена. Да, достатъчно е, не си претенциозен. Ровиш се в пепелниците за останали фасове, махаш тютюна и си го свиваш в предпоследната хартийка. Там би трябвало друго да свиеш. Но не би - дори това вече липсва. Няма ги и елементарните удоволствия вече за теб. Няма бира с приятели в заведение. Превръщаш се в битов алкохолик, защото "е по-евтино". Превръщаш се в жалка марионетка на системата и съжаляваш, че човечеството е "прогресирало"... Откъде-накъде прогрес? Кое му е хубавото? Вместо кол, лък и стрели - милиони видове оръжия. Вместо дървета и поляни навсякъде - скучни панелни сгради, подновявани (евентуално) на няколко години. Хората бързат като мравки в мравуняк, всеки по своя път. И какъв е този път - мъки, сълзи и после гниене в дървена кутийка. Честит "прогрес" - от живот, с единствената грижа да  се стоплиш и да си уловиш нещо за ядене, към "живот", изпълнен с мъки, страдания, борба и сълзи, със същия летален изход. Какъв е смисъла на прогреса тогава? Че и се стремим да е по-голям, хаха. Колко сме жалки ние, хората. Самозаблуждаваме се, че живеем...
А човекът до теб? Дали е до теб, или е на светлинни години далече? Една лъжа, едно невнимание - и всичко рухва. Мечти, надежди, спомени и бъдеще - всичко се срива. Миг несериозност - и край. Вярваш сляпо на обещания и празни приказки. Просто за да продължиш напред. Но когато се случи нещо, те връща толкова, колкото не си и подозирал. В душата ти става по-тъмно от нощта. Облаците обгръщат сърцето ти и се чудиш дали може пак да чувстваш. Вместо думи, чуваш как вятърът вие зловещо в ушите ти. Издуваш се отвътре, черна слуз те изпълва и се надяваш да се пръснеш. Но не, така би било много лесно. Животът е такъв - трябва да те мачка, да те рита и блъска. Да, ти си силен. Но докога? Докога можеш да издържиш? Кога ще преминеш границата на допустимото и ще рухнеш? Сега? След пет минути? След час? Никога? Та не е ли по-добре да се сринеш, за да знаеш, че по-лошо няма накъде? Поне изпълваш крайната мисия - храна за червеите. Да свършиш и ти едно полезно нещо за някого, пък било то и за тях...
И преди да го направиш, се замисляш - "Ебаси шибания живот"...