10.11.2009 г., 23:17 ч.

Щастието на хуманоидите 

  Есета » Философски
1830 1 0
4 мин за четене

И ето какво се случи, в две изречения, в нищожно краткото живяно от мен време (цели 20 години):

Първо: родил съм се аз (което звучи малко нескромно);

Второ: хората най-накрая стигнаха онзи ръб на морално пропадане, в което името хора остава просто едно голо наречие, записано в тълковните речници и граматиките на различните езици.

Истинското название на тези същества, в които етиката и морала са мъртви още с раждането им, спокойно можем да наречем хуманоиди. Колко гръмко и тържествено звучи това наименование. Хуманоиди! Или човекоподобни?! Не, не! Хуманоиди пò приляга на тази раса. Какво са постигнали тези същества, ще разгледам подробно. В 4 и половина милиардната еволюция на нашата красива планета, едва от около 20000 години нещото, нарекло себе си Homo sapiens, обитава същата, като при това публично и съвсем неосъдително я нарича своя. Защо? Ами това е човешката природа, която си личи и в повечето закони – ако намериш нещо и никой друг не си го поиска – то си е твое. Ето първата характеристика на един хуманоид – той има своето изконно право на собственост. Ако няма такава, той е никой. От първите общества, до съвременното хиперобщество (май се наричаше глобално), това че притежаваш се е смятало за основен момент на твоето съществуване. Това е определяло че този вид е нещо повече от животните и растенията. И така собствеността е първата главна характеристика на „човека” (граматиката изисква да не повтарям думата хуманоид), която го отделя от животинското и му предоставя възможност да се развива еволюционно. Това не само че отделя съществуването от законите на джунглата, но и налага първия закон за собствеността (след като нещо е мое, друг няма право да предявява никакви права върху него). Ииии… на теория чудесно! Обаче, тук ще посочим и втора отличителна характеристика – алчността. Това, че някой има нещо, а ти не е логично то да искаш да го имаш. Чисто по човешки. И ето така се появява желанието да откраднеш, с което ти нарушаваш правото на другия. И така тръгвайки по веригата, следва желанието на отмъстиш, да си върнеш собствеността и съответно правото да видиш наказан този, който ти е нарушил първото изконно право. И, ако започнем да тълкуваме ред подобни кръговрати, ще забележим една малка и несъществена зависимост – човек е доволен, когато притежава нещо. Ако всяко едно негово право бъде нарушено, доволството изчезва и се възстановява тогава, когато получи овъзмездено първоначалното му доволство. Т.е. трябва да има облага, в противен случай човечеството се обезсмисля. А какво става ако съвсем случайно заменим думата доволство, с думата щастие. Ами става така, че по подобен алгоритъм се развива и щастието. Да приемем начално положение. Човек е щастлив (малко невъзможно, което ще се разбере по-нататък…). Отнето му е правото на щастие. Сега тук би изникнал въпроса дали този отнел щастието е щастлив. Де юре защо не?! Де факто обаче, тук възниква съвестта, която удря човека с големия си чук и му казва, -Ти си нещастен, защото това не е твое. Ако някой каже, че няма съвест, то той непременно лъже, защото може да я подтиска, но не и да я премахне. След краткото лирично отклонение, нека се върнем на първият хуманоид. Той е нещастен. И иска много да си възстанови щастието. Но, за да стане това, се изисква, да си го върне от другия обект, и така той остава без щастие. Двата хуманоида навлизат в порочен кръг, като два противоположни края се намират те самите, а по периферията се движи щастие. В центъра стои съвестта, която ще се отъждестви с правото на собственост. Т.е. центъра ще се нарича по различен начин и ще действа обаче с еднаква сила, в зависимост от това къде се намира щастието. А щом става непрекъсната трансформация на щастие, то по движението на самото щастие, то ще бъде в един математически малък безкраен момент, в един от двата субекта. А в останалото си движение, то ще бъде залутано между правото и съвестта. Понеже, правото и съвестта са центъра на порочния кръг, а щастието е самата очертана окръжност, ние пропускаме един важен елемент – радиуса. И кой е този радиус – това е големината на собствеността, превишаваща тази на другия субект. Или колкото повече притежаваш, толкова повече ти се отделяш от останалите хора. Съответно ако притежаваш толкова, колкото и другия субект, то правото, съвестта и щастието се намират в една единствена точка, наречена щастие. Но нека не забравяме, че всеки може да бъде оплетен в хиляди такива окръжности. И така възможността някога точката на щастието да попадне точно в даден хуманоид става почти нищожна. И така, да обобщим: откакто съществува човекът, той се опитва да постигне целите си и щастието било нещо, към което хората са се стремили през целия си живот. Но най-накрая осъзнали че щастието не може да се постигне и щастливи хора няма. И така, най-важния извод, до който те могат да стигнат (но не го правят) е, че те могат единствено да намалят своето нещастие, което на математичен език бих казал е противоположен колинеарен вектор на щастието. И тук ще ме питате – говори за хора хуманоиди, смесва термините. Сега да изясня. Човеците създали общество и с това възникват хората, а те осъзнавайки своята невъзможност да постигнат щастие по морален и етичен начин се превръщат в хуманоиди. Или пак на математичен език казано: Човеците, хората и хуманоидите са точки във намаляващо логаритмичната крива на щастието и точки в параболата на еволюцията. Нищо не разбрахте нали!? С прости думи. Ако човеците еволюират вертикално и това е началото на тяхното нещастие, то същото ще придобие безкрайна стойност, тогава когато еволюираме деградирайки своите ценности. Или… Тогава когато отъждествим собствеността, със своето щастие, ние преставаме да бъдем хора и се превръщаме в жалките съвременни хуманоиди…

© Христо Стоянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??