Случайността на един ум

   Случайно или не, нещата се случват. Не е случайно, че ти не харесваш случайностите. А и вероятно е случайно, че ти вярваш в предопределеното. Но също може да е неслучайно, че ти не вярваш в случайността.

   В даден момент сме щастливи, в безтегловност, невежи за собствените си действия. Дори непукисти. Но, за съжаление, никога не сме напълно щастливи, в абсолютна безтегловност, или абсолютни непукисти. Мислим за всичко. Мислим. Мислим. Мислим. И какво? Всичко това ни товари, товари, товари. И пак не разбирам, защо го правим/ш?

   Когато дойде моментът на нещастието, ние сме унили, чувстваме някаква тежест (една такава вътрешна, сякаш душата ни е депресирана и не спира да яде и да дебелее). Но и тогава не сме абсолютно нещастни. Имаме моменти на бодрост, разбираме, че нещо хубаво се е случило и за кратко вътрешната тежест изчезва. Но и тогава – мислим, мислим, мислим. До смърт, до полуда, до задух. До край.

   С качеството си на това да бъда себе си, ще кажа, че всичко (и нищо) е случайно. Случайно те срещнах и неслучайно те загубих. Случайно те обичам и неслучайно ти се вричам. Случайно хората умират и неслучайно се раждат. Това, което НИКОГА не е случайно, е волята на Господ.

   Казват, че Той има план за всички ни. Значи… нищо от това, което ни се случва не е случайно. Не е случайно, че се срещнахме и не е случайно, че се изгубихме. Неслучайно те обичам и неслучайно ти се вричам. Неслучайно ти ме водиш и неслучайно аз те следвам.

И неслучайно аз съм тук.

И неслучайно аз ти пиша тези редове, които (по някаква случайност) ти не ще прочетеш.

Не е случайно.