Да срещнеш Джо Блек...

Филм с Брад Пит и Антъни Хопкинс - двама прекрасни актьори. Но не актьорската игра и идеята на филма ми се ще да разгледам... А по-точно един конкретен момент от него. Става въпрос за сцената в болницата, когато възрастната болна жена позна „Джо” като „зъл дух”, в мига, в който го видя, тя разбра истинската му същност. По-нататък, когато Г-н Смърт дойде за втори път в болницата с цветя да търси своята девойка, отново се натъкна на възрастната болна жена... Тя реши, че той е дошъл за нея - зарадва се. Последвалият диалог между двамата е нещото, което остави неизменима следа в живота ми, думи, които никога няма да забравя, нещо, което няма да избледнее от съзнанието ми.

Няма да цитирам точно, но диалогът звучеше накратко по следния начин: Когато Джо каза на възрастната жена, че не е тук заради нея, а за да види „Своята докторка”, тя го попита „и ти ли си болен?” а той ù каза, че не е. Тогава жената се досети, че той е влюбен в докторката. Тя го попита „обичаш ли я?”, той кимна, тя го попита, „а тя обича ли те?”, той се замисли и отново кимна. Тогава изведнъж усмивката на старата жена изчезна, замести се от мрак – „тя знае ли какъв си ти всъщност?” – попита го тя. (тук идва интересното) Той ù каза нещо от сорта на „тя ме познава”, но тогава жената му възрази – думите ù ме завладяха – Когато си на почивка на някое хубаво място, ти се чувстваш добре, приятно ти е. Кожата ти е хванала лек тен, не си изгорял от слънцето, комарите не те хапят. Но останеш ли по-дълго, всичко това ще се случи. Затова по-добре вземи хубавите си спомени и напусни докато можеш, преди „комарите да започнат да те хапят”.

Тези думи на възрастната и болна жена ме карат всеки път, когато гледам филма, да се замислям - колко сходно с нашето положение – ЖИВОТА. Дори докато си драскам в WORD, припомняйки си тези сцени от филма, очите ми се насълзяват. Колко нищожни сме всъщност ние, хората. Животът ни е една кратка почивка, от която трябва да запазим хубавите спомени... както и старата дама от филма в края на живота си вече копнееше да си отиде, взимайки със себе си хубавите спомени, които е събрала.

Смисълът на живота?

Много погубват съществуването си в търсене на смисъла на живота – вероятно и аз, както много други любопитковци на моята възраст, които искат всичко да знаят, да имат всички отговори и цялата мъдрост на света – искаме да намерим смисъла на нашия живот. Всеки път, когато вляза в книжарница, се запътвам към отдел "ЗАГАДКИ” и се спирам на заглавия от типа на „Не пипай тази книга”, „Акашовите хроники”, „Можем да си спомним миналия си живот”, „Изгубеното съкровище на Атлантида”, „Истинското предназначение на Пирамидите” и още много, много други подобни заглавия, които обещават много отговори.

Ето вчера например бях в една такава книжарница и направо награбих 2-3 книги наведнъж да им прегледам резюметата и съдържанията – оставях едната, взимах друга... Тогава приятелят ми, който беше с мен, ми каза: „Нали знаеш, колкото повече отговори получаваш, толкова повече въпроси ще имаш.” Трябва да си призная в първия момент. Бях погълната от книгите и не обърнах особено внимание на думите му. Да, знаех, че е прав. Наистина, но може би по-скоро просто исках да отрека този факт – колкото повече отговори получаваш, толкова повече въпроси ще имаш... Сега се замислям отново над тези думи – най-важните неща винаги са били най-простите, пред очите ни.

Както старата жена се изрази, просто като дете, но толкова ясно – и да, въпреки че това е плод на някой добър сценарист и режисьор, думите са прости, точни, ясни и недвусмислени. Понякога дори си мисля, че в HOLLYWOOD си поставят за цел да разгадаят някои велики мистерии пред хората, без те дори да го осъзнават – този филм е абсолютно въплъщение на идеята ми. Млад и хубав мъж да взима душите на хората и да ги превежда отвъд? Защо не? Чела съм за хора, които са имали среща със смъртта и тя не е била „жена” с черна мантия и коса, а млад хубавец? Може и да са глупости. Но това е само един малък пример...

Да вземем „Мъже в черно” – хайде, не ми казвайте, че не вярвате в извънземни! Само при мисълта, че в огромната вселена и безкрайния необятен и непрекъснато разширяващ се космос сме само ние, ми става смешно! Няма начин. И да, сигурно не са малки зелени човечета с антенки, но със сигурност има някой там, било то някаква висша сила, в която някои вярват или просто нещо, за което се разказват истории. А пък и има много скрити покрити документации за НЛО, зона 51, та дори и някаква си зона 69 в Мексико. Всичко се крие много усърдно. Вече идва момент да се споменат и „ПРОСВЕТЕНИТЕ” шепата хора, които управляват света – някои ги наричат „илюминантите” ако не се лъжа. В продължение на столетия, да не кажа и повече, светът, та какво светът, ние - хората, сме управлявани от една бройка хора, без да го осъзнаваме, ние сами се впрягаме в оковите на робството. Работа, ипотека, супермаркет, храна, дом, готвене, телевизия, компютър, спане, работа и пак отначало. И какво е общото между тези неща? Парите – защо всичко се върти около тях? Защото щеше да настъпи хаос без тях? Кой каза? Тези, дето управляват света, разбира се. Защо бушмените и индианците си живеят така щастливо сред природата? Защото те не са откъснати от нея, не са пленени от нашия начин на живот. Начинът на живот, в който някой ни е вкарал. Но мноооооого се отклоних от темата – вживях се в ролята на някой мислител и – оптлеснах се в размисли и анализи.

Нека се върнем на началната идея за смисъла на живота, а след това пак и на филма „Да срещнеш Джо Блек”. Та смисълът на живота. Не знам от малко драскане го обърнах на анализ, от там на есе, сега вече не знам къде съм, но ще продължа да си пиша ей така за мое удоволствие; единственият начин, по който мога свободно и изцяло да излея чувствата си. Та като го обърнах на свободни приказки, нека да кажа нещо и за моя смисъл на живота... Или по-точно да се изразя какво си мислех, че е смисълът на моя живот: За мен най-важното беше да бъда запомнена, да оставя някаква следа (отново сълзите напират...) моята амбиция беше да направя нещо толкова голямо, че да помогна на човечеството на нашата планета Земя, ако щете и природата. След смъртта ми хората да споменават името ми, да го знаят, да не остана забравена. Не от близки, роднини и приятели, те винаги ще ме помнят, в това съм сигурна, но колко? Докато и те не си отидат от този свят и не останем забравени всички? Тогава моята „велика” постъпка „но още не знам каква” щеше да се помни, мечтата ми да не бъда забравена щеше да се сбъдне. Не знам сега какво мисля, но тя изглежда много непосилна – знам, че колкото повече се съмнявам в мечтите си, толкова по-невъзможни стават те, но друг е въпросът – дали наистина го искам вече?

Имам предвид цената, която трябва да платя. Да, изобщо не си мислете, че има безплатен обяд. НЯМА НИЩО НА ТОЗИ СВЯТ, ЗА КОЕТО ДА НЕ ПЛАТИМ РАНО ИЛИ КЪСНО! Убедила съм се този мой извод милиони, милиони пъти. За всичко, което човек постига или прави в живота си, трябва да заплати дадена някаква цена – малка или голяма. Замислете се, тук мога да ви дам милион и един примера -богат, красив, с хубава кола, 3-етажна вила и яхта, НО сам, без жена, без деца – това е цената. Друг пример - щастливо женени, обичат се, не могат един без друг, НО бедни, живеещи в нищета, едва свързващи двата края – това е цената.  Или друг пример - лудо влюбена девойка избягва с принца на мечтите си, който ù обещава звездите и луната – но той започва да пие и да я бие например. Това е цената. Ами щастливото старо семейство, което е изпратило сина си да учи в колеж медицина? Амбициите на родителите – те попитали ли са го какво иска? Може би да свири в рок група? Абсурд! Нашият син ще стане хирург! Да, ама каква е цената? Той да не ви се обажда по празници, да не ви идва на гости, да не ви запознае с внуците си! Това ли е цената и за родителите, та и за сина? Мога още много други примери да измисля, но не искам да прекалявам...

Исках да кажа за цената, която аз самата бях готова да заплатя: бях напълно решена да се запиша в „корпуса на мира” и да замина някъде да помагам на болните, бедните, гладните, изоставените, нуждаещите се... напълно сериозно без майтап си го мислех това – след като завърша гимназия (което е след 2 месеца) да отпраша и естествено майка ми и баща ми, които са напълно против, щяха да бъдат поставени пред свършен факт. Щях да трупам богатство, от което да дарявам огромни суми за благотворителни каузи, а и самата аз щях да създавам много учредения – я за опазване на Амазонските гори, я за опазване на изчезващи видове растения с може би лечебни свойства, я за защита на някои животински видове или за сираци, за дечица от Камбоджа, от Африка "гладуващите душички" само мисълта, че някой носи обувки от изчезващ вид змия, струваши 200000 $, с които могат да се нахранят всички деца в Африка, та дори да им се купят дрехи и лекарства. Какъв човек си? И ти ще си платиш цената, приятелю. Но отново се отклонявам, говорихме за МОЯТА ЦЕНА... та тя моята цена (според личната ми самооценка на обстоятелствата) беше да бъда сама... САМА, да. Идеята ми беше да обикалям света и да правя добро, но на цената на самотата. Нямаше да съм разбрана от много хора предполагам сигурно щяха да ме гледат с други очи, когато се прибирам за месец в огромната си къща в покрайнините на града, да си отдъхна малко и без да си разопаковам багажа дори да заминавам за някоя друга отдалечена част на света... Да, навлязох в няк’ви филми, всеки тийнейджър иска да е на „гребена на вълната” предполагам, но кога идва момента, в който трябва да пораснем? И как да го осъзнаем? Искам ли да платя цената, на която бях готова до преди 2 месеца? Идея, градена толкова време.

Сега плача... не знам защо по-точно – защото ме е страх да осъществя мечтата си, страх ме е да я преследвам, защото намерих смисъла на живота в един-единствен човек, до мен, заради който не бих могла да платя цената, на която бях готова – цената на самотата, след като вече съм познала любовта му... или защото ме е страх да не изгубя този човек до мен?

Объркана. Винаги. Хаос. Как да изразя това, което изпитвам, като не мога да намеря думи за него? Клавиатурата и пръстите ми – отпускащо. Изливайки душата и сълзите си, се опитвам да намеря изход от безредицата в главата ми. Само това. Само тези страници... Успокояващо. Винаги ми помага, винаги успявам да се овладея на ръба. Когато взема химикалката и листа и започна... просто да пиша. Тишина. Различно е – винаги късам листа и го изхвърлям, винаги задържам бутона “erase” докато и първата думичка в началото не се изтрие. Никога не пазя. А сега изпитвам огромно желание да покажа точно този хаос, тази бъркотия от мисли и думи на „единствения човек до мен” искам да му покажа цялата си душа, нещо, което не съм показвала и умишлено съм крила от всеки друг.

Любов. Страст. Привързаност. Нужда. Обич. Чувство. Непознато. Различно. Красиво. Страх. Спокойствие. Чувствам се щастлива. Забравям всичко. Искам да съчетая разума със сърцето, нещо невъзможно. Не мога да продължа... в момента знам само, че така влюбена не съм била. Така не съм обичала, сигурна съм, че такова чувство няма и да повтори.