“Бог е мъртъв” – Фридрих Ницше

Богоборството е хилядолетна традиция в историята на човечеството. Тя води началото си от древното езическо минало на ритуалните практики  - започва със счупването на свещеното гърне, ако дивакът реши, че духът отказва да покровителства племето; бива издигната от древногръцките философи до идеята, че съществуването на боговете е заблуда, за да достигне кулминацията си по време на френското просвещение, когато се превръща в цялостна идеологическа концепция. “Безбожникът” Дидро например, в едно от най-мащабните си произведения – “Жак Фаталистът” – поставя на мястото на Господ Бог повтарящото се “там горе”, визирайки силата на Съдбата, всъщност за да вплете и идеята, че човекът е по-силен не само от предполагаемата висша сила, притежаваща и управляваща пътя му, а дори и от случайността. Човекът е зависим единствено от собствените си действия, сам е господар на живота си и създател на собствената си съдба.
През Деветнадесетия век идеята на Дени Дидро за независимия от “висшите сили” човек се раздвоява, намирайки продължение и развитие във философските концепции на двата върха на богоборството. Единият – Карл Маркс, според който религията е “въздишка на угнетената твар”, компенсацията, опората на слабия човек, открива нейната по-добра алтернатива в колективизма. Другият – Фридрих Ницше – смята, че свободната, независимата личност не се нуждае от Бог и залага на индивидуализма. В този смисъл може би при Ницше е по-ясно изразена теорията за независимия човек, и по-категорично е заявено желанието за откъсване от неестествените закони, забавящи, отклоняващи от правилния път развитието на личността.
В същата посока, но в по-различна плоскост е и една от емблематичните формули на Ницшевата философия – “Бог е мъртъв”. Тържествуващ, победоносен вик или спокойно, неизбежно заключение на обстойни социално-философски констатации, тази фраза е своеобразно, категорично обобщение на цялата философска концепция на Фридрих Ницше. Неговият мироглед – заклеймяван от социалистическата идеология като антисоциален и  антихуманен, вдъхновявал фашизма като носител на идеята за “свръхчовека”, е насочен към преоценка на принципите на традиционната етика и християнската религия – според  него те отслабват волята за борба. Обаче “Бог е мъртъв” фактически слага край на хилядолетната традиция на богоборчеството, обявявайки гръмко преодоляването на “пречката” на личността и индивидуализма. За да разберем смисъла и последствията от тази констатация, трябва да се опитаме да разкодираме причините за съществуването на боговете, за богоборството и мястото на Дявола като естествен антипод на Бога, неделим от него въпреки вътрешното противопоставяне.
Каква е причината за раждането на дадена религия? Може би някъде дълбоко в душата си човек усеща интуитивно, че всичко, дори (най-вече) самият той, е преходно, и, воден от някакъв непознат инстинкт, търси опора – чувство, състояние, истина, накратко казано – сила, която да нарече вечна, за която да бъде сигурен, че ще остане и след него – нещо повече, която е и винаги ще бъде валидна за една по-голяма общност. Това обаче не е достатъчно за обяснение на неизлечимото състояние на ума, който изпитва жизнено важна нужда да се осланя на нещо извън себе си, което да го води, да го наказва, когато наруши собствените си норми, в което да се уповава. И разбира се, да търси защита от всичко извън (и вътре) в себе си, което не разбира, и от което следователно се чувства заплашен, и което събирателно нарича Зло, персонифицирано например в Дявола.  Тогава ако Бог е създаден, за да защитава, то Дяволът би трябвало да е по-стар от него.
В такъв случай ключът към въпросите на религията е не Бога, а Дявола. Той е всичко онова, което човекът не би искал да бъде – или просто не би могъл да бъде, защото типът на общността, която е създал, не го позволява. Но не това е целта на разсъжденията ни за смъртта на Абсолюта – едва ли можем да търсим вината за убийството на Бога у Дявола, защото модерният човек знае, че Злото е неделимо от Доброто.
Трябва да има и други причини за създаването на Бога – може би стремежът на човешкия ум да създава – а Бог не е нищо друго освен образът, който човекът би искал да има, или би имал (или има?)  с цялата си егоистична и разрушителна, но и креативна мощ на Всевластващ. В този смисъл, това ни открива още една неподозирана способност на човешкия ум – той е съумял още в древността, в самата зора на религиите, да предвиди и сам да предопредели собствената си роля с тройна същност – Бог Създател, Бог Крепител, Бог Разрушител.
 Значи богоборството всъщност е опит за самоубийство? По-точно осъзнаване на недостатъчността и несъвършенството на творението Бог, което човекът се опитва да унищожи почти веднага, след като го е създал? Констатацията “Бог е мъртъв” обаче е нещо различно от богоборството. Тя ни поставя не в състояние на битка със собствената ни творба, а пред свършен факт, необратим край на многовековна ожесточена борба за познаване на себе си чрез познанието за Бога, за надхвърляне на себе си с разбирането и превъзмогването на нуждата от боговете.
 Съмнявам се, че човекът би се разделил, би забравил така лесно Бог, защото това би означавало да признае абсолютната мощ на собственото си съществуване и да забрави стремежа си за усъвършенстване и следователно, да започне да деградира. При това, само определен слой хора – най-силните и най-амбициозните решават да се съизмерват с Бога – интересно е какво ли би станало, ако в даден момент те прозрат, че сами са абсолют на човешките действия и съдба и опитат да заемат мястото на мъртвия Бог. По-страшно би било обаче, ако и тези Свръхчовеци деградират до хора на предметния свят, а тогава вече ще е късно за съживяване и на Бога, и на Свръхчовека.