Хората са обществени животни. Спор няма. Обичаме да се събираме в компании и така ни е по-хубаво.Изкарваме си толкова приятно, когато съберем компанията, с повод или без, и отидем някъде да се веселим.  Нормално е при такива обстоятелства да си направим снимки за спомен. По-късно те ще ни напомнят за това колко добре сме си изкарали.

 У някои хора съществува една особеност -  тя се състои в това, че, вместо да се забавляват, хората прекарват времето в снимане. Нека да поясня. Събират се, значи, хора, за да се веселят – купончета, рождени дни и други празници. Но ето че вадят специално подготвените за случая фотоапарати и правят тонове еднообразни снимки. Всеки се снима със всеки и технически погледнато цялата вечер (или там времето когато са се събрали) минава предимно в ядене, пиене и снимане, а не както е в класическият израз “яли пили и се ВЕСЕЛИЛИ”. Това прекомерно снимане, ако мога да се изразя по този начин, създава илюзорни спомени за това, че веселбата е била много по-голяма отколкото е била всъщност. Това е за да можеш да показваш снимките и да заблуждаваш останалите, че това е било чудесно събитие, огромна веселба, луд купон. А какво всъщност правиш – позираш за пред камерата. Залъгваш себе си. Наистина на снимката изглеждаш много весел, но беше ли наистина такъв? Чустваше ли щастието и веселбата, които описваш с думи и образи? Или беше просто актьор, или пък -  още по-лошо -   пасивен фотограф.

   Защо по-добре да не живеем живота си във всеки един неповторим момент, в настоящето, а не в миналото.

Минава време. Купонът отдавна е свършил. Ето че идва време за снимките. Хубави снимки. Гледаш ги и се връщаш към едно илюзорно минало, което не си изживял. Щастието, красотата са в неповторимостта, в кратките мигове. Това е парадокса на човешката душа – човек иска да удължи миговете си на щастие, но успява да удължи само миговете. Без щастието.

 Когато снимаме, ние убиваме движението. Снимаме хора. И ги убиваме по този начин. Когато снимаме унищожаваме същността им, на непрестанно променящи се същества.

 И така живеем със снимки – с неща, които не само сега не съществуват, които не само сега не са истина, а които никога не са били. Живеем с нашите собствени заблуди за миналото. По-добре да имаме заблуди за бъдещето – оправдано е – но какво е по-лошо от това да живеем в едно минало, което никога не е съществувало? Минало, което сами сме си измислили, за да се лъжем, че сме живели добре.

 Хубавото е настоящето. Хубаво и относително. Какво е настоящето? Период обвхащащ близкото минало и близкото бъдеще. Може би. Настоящето е времето, в което ни се случват събития. Времето от началото на едно събитие до края му. Всеки има усещане за настоящето. Настоящето е това, в което би трябвало да живеем не само с телата, а и с разума си, с душата си.

 Миналото и бъдещето са само понятия. Те са сложени в параметри от хората. Хората са ги сътворили. В крайна сметка те не съществуват.

А ако приемем, че настоящето е период, обхващащ близкото минало и бъдеще, значи и то не съществува. Съществува движение. Неспирно движение от предишни към следващи моменти. Ако си представим тези моменти като кадри на кинолента, красотата и щастието ще са в смяната на кадрите, в миниатюрното разстояние между кадрите. Когато правим снимка, ние правим своеобразно копие на един такъв кадър. На него не може да се улови „движението”. В кавички, защото не става въпрос за буквалното движение, а за движението в човешката душа.

Това, което ни отличава от животните и ни прави Човеци.

Снимките не запечатват движението. Нито пък видеоклиповете. Но пък успяват да ни попречат да го изживеем.