Спомен

Така си близо, а всъщност си далеко... Къде си? Къде отиде любовтта, която чаках с дни и с нощи? Тази, която се поколеба и премина прага на настоящето, за да остане в миналото? Тази, която преобърна живота ми, мислите ми, тази, от която адски боли? Тази, която убиваше частица от мен всеки път, щом се докосвах до нея? Която ме правеше сляпа и слаба, за да ме погуби завинаги? Кажи ми как да спра сълзите си, когато всичко си отива с дните? Спрях да гледам снимките ти вече, спрях да искам да те видя... И знаеш ли - добре ми е така. Странно е, нали? По-скоро - откачено. Сега съм по-свободна и мислите ми са свободни. И няма да се върна повече така, за да не връщам с теб и болката по преживяното, за да не връщам гоненето на мечти, за да не плача без причина... Дали ще ми простиш, че те обичам и от тази обич ставам егоистка? Искам да си повече щастлив без мен, без любовтта ми. И знам, че някой ден ще си отидеш може би завинаги, но ще си останеш там, в сърцето ми - специален и единствен. Знам, че ще ми липсваш до края на живота, но ще пазя спомена ни, колкото и да боли...