Ясна нощ, а над нас нощното небе и ярките звезди огряват пътя ни към скалите. Вървим бавно, за никъде не бързаме - цялата нощ е пред нас и все пак искаме да останем сами. Вървим, сърцата бият лудо предусещащи съдбовния момент, когато ще застанем лице в лице, ти и аз, двамата сами.
     Ето крайната точка на нашето пътуване - скалите. Тези самотни камъни колко ли разнообразни спомени пазят в себе си, на какви ли истории са били свидетели?
     Там сме вече, но никой не смее да погледне другия в очите. Ни дума, ни стон. Кой ще се престраши да наруши пронизващата, пълна с очакване тишина. Чувам как кръвта бушува, пулсът се ускорява все повече и повече... И ето, че ти отронваш първата дума и започва... началото на края е поставен. Ти говориш, а аз......аз те слушам, чувайки гласа ти някак далечен... все едно наблюдавам всичко случващо се отстрани. Всичките ми съмнениея пред очите ми се превръщат в реалност. Сълзите ми напират и болката прерязва сърцето ми. Иска ми се да крещя... да се събудя от този нереален кошмар. И в един миг се връщам към реалността и осъзнавам, че си спрял да говориш... Мой ред е да кажа нещо, но като че ли съм онемяла, опитвам се да ти кажа, че не може всичко да свърши така, че не може това да бъде краят, че не мога без теб... но безполезно. Успявам само да изрека примиренчески думите: Щом си решил така, аз нямам какво да кажа. Изправям се и тръгвам на някъде, където ще остана сама... Сама с болката в разбитото ми сърце. Вървя, но не чувствам земята под краката си. Все едно гравитацията за мен не съществува. Стъпка по стъпка се отдалечавам от теб, но всичко в мен още не може да осъзнае какво се случва. Не може да приеме факта, че теб вече те няма...
     Не можех да сдържам сълзите си вече. Те бликаха като летен дъжд, както, когато небето е ясно и изведнъж завалява, но след това изгрява слънцето ярко и всичко е забравено, за да се появи дъгата на  красивия небосвод. Но при мен дъждът не спря и не се появи дъгата, за да оцвети сивите ми дни. Всичко около мен се срина за секунди, за един миг загубих всичко. Мигът, в който реши да захвърлиш последните месеци на вятъра. Мигът, в който реши, че трябва да ми обясниш как не трябва да сме заедно.
     Накрая реши, че след всичко може да си останем приятели? Като че ли е толкова лесно да забравя спомените си, останали ми единствена връзка с миналото ми с теб. Но сега вече нищо не остана в морето на живота, нищо, освен отломките от корабокрушението на нашия кораб, които ще ми напомнят винаги за теб...
     Спомените са хубаво нещо, но понякога погубват човек.

П.С. Посветено на Р.