Спомен така далечен

     Не ми припомняй, че някога те обичах. Не ми припомняй, че някога за тебе аз умирах.  Не връщай онези мигове на самота. Не връщай болката, както преди. Моля те, иди си, не ми го причинявай... Сълзи, тайно ще се стичат... Тайно ще си спомням... И пак тайно ще шептя: „Обичам те!"

     Вървя със затворени очи. Защото аз съм сляпа... и не искам да прогледна. Да, признавам си, не искам... ще остана в света на надеждите и мечтите. В света на спомените и тъгата. Без теб светът е сив, да, признавам си... Обърнат през призмата на самотата, такава, каквато аз я искам, а не такава, каквато е в действителност.

     Сама, искам да бъда сама. Искам да бъда сама със спомените... Сама с тъгата. Сама с мечтата... и да, сама с надеждата. Надежда за моят разрушен свят.

Вярваш, нали? Аз съм с ново сърце... Имам нова мечта... Идваш пак в съня, като кошмар... разкъсваш всеки спомен... И крещя ли крещя, а няма кой да ме чуе...  Спри, спри...! Остави ме... Остави ме да живея. Да забравя. Да не плача. Аз имам нужда, не от спомени, а от теб. А те няма... и боли. Обещаваш, ще ми подариш лек... но какъв...?  Защо не игла и конец, та да закърпя сърцето си? Дупките големи са, а силите изчерпани. Без помощ не ще се заличат.

     Прости, че не мога забравя... прости, че не мога и да се избавя... Вече си само спомен... така далечен... така красив, така недостижим... и толкова... толкова блед...

     А те обичах.  Защо ли, щом смисъл няма?