С бай Йосиф Петров за пръв път се срещнах през 1990 година, когато живеех все още в Момчилград и работех като директор на местната гимназия.
Гостувахме в дома на мой колега и там за наша всеобща радост бе и поетът Йосиф Петров, който бе пристигнал в родопския град по покана на организаторите от отдел "Култура" и вече бе взел участие в проведената в читалищния дом Вечер на поезията.
Бай Йосиф беше изключително задушевен, весел човек, център на всеобщото ни внимание. Разказваше всевъзможни случки от живота си – напълно естествен, разговорлив, забавен събеседник, с изключителен усет за красиво и добро. Шегуваше се непрекъснато и това създаваше ведра, особено приятна, приятелска атмосфера в нашия разговор. А колко тънък, житейски мъдър бе хуморът му! Отстрани трудно можеше да повярва човек, който за пръв път вижда бай Йосиф, че този старик е с такъв пъргав и трезв ум, с толкова ярко изразено жизнелюбие, с младежки дух и темперамент, точен естетически вкус и доброта. Всъщност това, че е естет, личеше още по облеклото му – винаги със сако и папионка, стегнат и елегантен. Деликатен човек беше бай Йосиф и много честен.
Между многото весели случки и анекдоти, които разказваше, Йосиф Петров неминуемо вмъкваше и стихове. Стихове, които самият той помнеше с години или пък съчиняваше в момента. Притежаваше феноменална памет. Като концлагерист не е имал никаква възможност да пише и е трябвало да запамети всичките си стихове. Заучавал ги е, като си ги е повтарял непрекъснато. И когато един ден го освобождават и той се връща при своите близки, първото, което е поискал още на вратата, преди да пристъпи къщния праг, било лист и молив.
Стиховете на Йосиф Петров са много земни и винаги поучителни, а техен постоянен адресат е човешкото сърце. Бай Йосиф умело импровизираше, римуваше бързо, душата му бе изворна. Поетът с библейското име Йосиф се прекланяше пред родното. Беше истински родолюбец и искрено обичаше българската земя и хората ù. И затова признанието на всички към поета и човека Йосиф Петров е напълно заслужено. Бил учител, общественик, народен представител, председател на Народното събрание, за него политиката не беше самоцел.
Веднъж гостувах в малкия му апартамент, намиращ се в близост до Народния театър "Иван Вазов", в центъра на столицата, и видях как орденът "Стара планина" и Почетният знак на София лежаха прибрани в неголяма стъклена витрина над писалищната му маса. Попитах го защо не ги постави на видно място. А той се усмихна: "Та кой тук ще ги види!". Вече бе навършил деветдесет години, почти беше загубил зрението си, служеше си с диктофон, за да избира телефонните номера, живееше изключително скромно. Но – издръжлив по природа – бай Йосиф владееше ситуацията докрай. Беше много темпераментен човек, но с безпогрешен поглед и реална оценка за случващото се. Безспорен авторитет в литературата ни, Йосиф Петров увличаше и младите след себе си.
Всяка следваща среща с бай Йосиф е оставяла у мен и малко тъга. На раздяла все с този негов шеговит тон подхвърляше: "И следващия път, ако ме няма, търсете ме в някой парцел на софийските гробища!". Силен духом, поетът можеше да се шегува дори със смъртта! С него миналото не се приближаваше, а бъдещето не се отдалечаваше – Йосиф Петров живееше и остана да живее в настоящето.
© МАРИАН КРЪСТЕВ Всички права запазени
Капака на ковчега не притискайте,
Макар да съм на два метра под пръстта,
Защото продължавам да си мисля
За най - готините мацки на света!