Среща в дъжда
-Крииииис! Крииииис! – чу се далечен вик от края на улицата. – Криииис…
В проливния дъжд постепенно се оформи размитата фигура на момичето, тичащо насам.
-Криииис! – извика отново тя и се спря.
Бе безкрайно уморена. Откога ли го търсеше? Сигурно от часове. Беше цялата подгизнала, дрехите й се бяха развлекли по слабото й тяло и бяха провиснали жално на места. Косата й стоеше на тънки мокри кичури, от краищата на които капеха малки капки вода. Валеше безспир от часове, а тя едва си поемаше дъх от тичането. Така силно се бе надявала, че макар и за кратко, ще го зърне докато е в града. Знаеше, че скоро няма да й се отдаде друг подобен шанс. Но сега доскоро пламтящата надежда в кристално сините й очи, бе заменена с безизразно отчаяние. В очите й блестяха сълзи, като малки парченца натрошена надежда… нейната последна надежда.
-Крииис… - съвсем тихо извика тя, просто нямаше сили за повече. – Къде си, Крис?...
Думите й едва си проправяха път измежду шума от хилядите падащи капки. Тя се наведе и приклекна, едва стоеше на краката си. Бе изморена, прогизнала, бе й студено, ужасно студено. Не можеше да диша, не можеше да мисли, единственото, което знаеше сега, бе че той не е тук… отново.
Пред нея се бе оформила голяма локва, а светлината от уличните лампи сякаш се вливаше направо с нея и отразяваше бледото лице на клетото момиче, клекнало в дъжда, насред пустата улица.
„Боже, Алекс, това ли трябваше да се случи? – тих гласец се усъмни вътре в нея. - След толкова време, след толкова чакане…” – тя знаеше, че е така, но сега нямаше силата да го признае дори пред самата себе си. Той не бе дошъл и нямаше да дойде, а тя се бе надявала и сега просто бе излъгана.
-Забрави…- тихо промълви тя и се изправи.
Дъждът все така неумолимо блъскаше по неравните павета, просмуквайки се в дрехите й. Сълзите й се бяха смесили с дъждовните капки и бяха отмили и последната следа от разбитата мечта. Тя пристъпи крачка-две и разпери ръце към притъмнялото небе.
-Ще ме чуеш ли поне за миг? – последва мълчание, може би в очакване на отговор. – Не можеш ли да отмиеш спомените? Не можеш ли да заличиш болката? Нима не можеш всичко това? – тя сведе поглед и обгърна с ръце премръзналото си тяло. – Не, не можеш… така си и знаех - тихо заговори тя и продължи да крачи бавно в дъжда. – „Ще се срещнем на нашето място в дъжда, мила.” – глупости! – сякаш леко разгневена продължи тя. – А аз бях глупачка, че повярвах и дойдох. Единствено дъжда сега е с мен… А аз бях тук, Крис, макар теб да те нямаше…
И нейните последни думи се изгубиха сред оглушителния монотонен рев на дъжда. А стъпките й се изгубиха в далечината.