Срещата
Уязвимост - или инфантилност на времето
На един познат му обраха къщата, докато спял със съпругата си и детето на горният етаж на мезонета си.
Пътувахме към Варна. В нощтта се носеще невероятна смрад, особенно, когато минавахме покрай промишлени зони. Осезателен факт, че в нощта фабриките изхвърлят мръсните си газове.
Гледах лицето си в огледалото - бе силно осветено. Бях младолик и гладко обръснат. На брадата, под устната ми, имаше малък обрив, предвещаващ появата на херпес (излиза ми когато съм разтревожен). Наведох се и го докоснах с пръсти. Изведнъж се стреснах, защото от години поддържам брадясало лицето си. Жена ми ме избута и изкочи от тясната тоалетна в бащиния ми апартамент, където наблюдаваше, скрита зад гърба ми, тази сцена и излезе тържествуваща, като малко палаво дете, което раздава възмездие - беше ме обръснала гладко докато съм спал.
Събудих се уплашен. Бях чувал, че подобни сънища не са на добро.
Докато пътувах за Варна си мислех колко уязвим е и най-силният човек в съня си - колкото е уязвима и душата му. Внимавайте къде си лягате и при кого!
За пореден път бях пренебрегнал цялото си его и бях изпросил пари, което напоследък ми бе страшно опротивяло и пътувах хиляда и четиристотин километра, за да се отзова на нечия покана. Имах убежденито, че ако някой има нужда от духовна подкрепа в своята свята мисия да добрува и твори, трябва да се отзова, защото пренебрежението в такъв момент можеше да го убие. Сега трябваше да подкрепя един от най-добрите литературни сайтове - „Откровения", чиито членове се събираха в „Морската градина".
Цяла нащ пътувахме с кола - от години избягвам друг транспорт, главно поради две причини: Първо, защото хората много ме натоварват, защото за мен пътуването е свещенодействие, а повечето не смятат така и са неадекватни и прекалено истински, и второто, защото се чувствам прекалено обречен в този свят, че да се оставям на съдбата, дори и когато пътувам, някой друг да държи волана и посоката. Така по-лесно поддържах илюзията си, че все още нещо е под мой контрол.
Приситигнахме в полунощ, но така и не спахме, защото домакините, които ни очакваха, имаха нужда от нас и разговорът ни продължи до сутринта. Цял ден, изнемогвайки от безсънието и жегата, изчаквахме момента на срещата в 18 часа до колоните на входа в „Морската градина", където не се виждаше никакъв посрещач, освен няколко човека, които постепенно започнаха да нарастват в голяма група от петдесет-шестдесет души. Близо два часа се събираха и изчакваха, най- голямата част от които се познаваха - очевидно бяха местни писатели и поети. Накрая една жена - предполагам сътрудничка на сайта - раздаваше лепенки за цени, на които изписваше имената („никовете") и ги залепваше на ревера на собствениците им - за да се разпознават. Единственият човек, който дойде да се поинтересува от присъствито ни, бе с ник - „Хипо" . Разбрах, че е център на компанията и имаме общ познат, че му остава месец до пенсионирането му в Козлодуй, че подпомага активно сайта и има две имена - едното, с което публикува проза, а другото - смешни неща. Разбрах, че сме му симпатични и се оставихме да ни бъде гид в това разнообразно, на възраст и типажи, творческо множество, в което значителен превес имаха жените.
Денят залитна в един бърз залез по алеята към пристанището, накъдето, в крайна сметка, тръгна пеша цялата група, за да се събере окончателно в един бутафорен кораб-ресторант, който с цялата си прелест бе „акустирал" до самият бряг. Може би, това, че бе изцяло дървен, го правеше още по-подходящ, защото приличаше на Ноев ковчег, в който се събираха последните писатели и поети, още повече, че въпреки оставените широко отворени прозорци, вътре бе моряща жега и задух. Всички насядаха по масите в долната палуба. Някои бяха с куверт, други - като нас, на свободна консумация. На няколко маси се сформира ядрото на компанията. На други - ядрото от пишещите по-млади и надъхани, измежду които имаше едно момченце с дръзновение в очите и носеше в ръката си стихове на Пеньо Пенев, а останалите насядаха наоколо. До нас имаше още един типаж, който си пийваше и пееше с китара парченца от Висоцки - задължителен за такъв род компании. Имаше една жена, която разпитваше на висок глас за нас, но така и не намери кураж, нито някой, който да ни запознае. Една от любимките на компанията имаше рожден ден и й подарих последната си книга.
Не бяхме се хранили почти денонощие, може би заради жегата, безсънието и безпаричието и попаднали в ресторант, решихме, че е най-добре да го направим. Още повече, че нищо друго не се случваше, освен, че по едно време с чаши в ръце минаха по масите, досущ като на сватба, собствениците на сайта, за да поздравят гостите си.
Бяхме твърде изморени, за да бъдем взискателни към домакините: каквото - такова, макар, че аз имах нужда от интелектуален контакт, повече от ресторантски. Очевидно протоколът на подобни сбирки на „интелектуалци" все още следваше инерцията на подобни от социалистическото минало, където хората се чувстваха най-добре. Явно само ние бяхме изпреварили времето и ни правеше впечатление, и го приех като пътуване във времето. Визията ми за подобно мероприятие бе съвсем различна, затова всичко, някак ми бе като на сън.
На двете места срещу нас седнаха мъж и жена, с които ни снимаха и на които ни представиха, като гости от Благоевград, каквато си бе и истината, само дето никой от нас не бе от Благоевград. Ние си имахме македонско в кръвта, затова тази полуистина ни устройваше.
Двойката бяха по-странни от нас и така и не разбрах, дали има нещо между тях. Бяха на около четиредесет. Тя бе „лоша юристка" и имаше голямо момче. А той бе мъж - казваха му „Македончето" и очевидно, въпреки че заяви, че не пие, познаваше всички кръчми в нашия регион и си пийна една бира и една бутилка бяло вино, а накрая ни подари камъче от река Струма. Говореше тихо и несвързано и бе трудно да разговаряме. "Лошата юристка" - както сама се представи, бе съмнително лъчезарна, буйна, интелигентна и инфантилна - жена която едва сдържаше някаква тъжна своя драма в себе си, защото или поръчваше храна и пиене и се впускаше във филосовски разговори, или потъваше в самосъзерцание в странни паузи, в които очите й сякаш се навлажняваха от подтискана недоизказаност и неразбиране. По едно време излязох, за да снимам кораба отвън, който бе окъпан от светлини, които се отразяваха в морето и когато се върнах на масата, тя бе седнала до моята приятелка и я ухажваше демонстративно, притискайки я до прозореца, принуждавайки я да приема докосванията й безпомощно. Дадох и да разбере с поглед, че мразя някой да се възползва от отсъстивето ми и тя започна да се храни сдържано, като ми хвърляше виновни погледи. Сладурана!
Настроението ми падна и изведнъж се почувствах глупаво в мислите си, които не подхождаха отново на предварителната ми представа за подобна сбирка, а по-скоро на прелюдия към оргия на хора, за които литературните теми, са просто повод за общуване и възможност да споделят комплексите си. „Дали наистина, тези хора са именно такива? - си помисилих. - Вярно е, че творците са суетни и ексхибиционисти, но..." - прогоних тази мисъл и започнах да мисля как да платя нашата част от сметката и да продължим пътуването си към Лозенец, откъдето трябваше да прибера от летуване синовете си. Бе отново полунощ и ми предстоеше отново сто и петдесет километрово нощтно пътуване.
Поисках сметката, защото в България е традиция да не се знае до последния момент, кой поръчва и кой плаща, но се оказа, че тя е обща за масата и започнах да изчислявам нашия дял, когато двойката ми предложи да почерпят с уговорката, че ще им я върнем, когато някога ни гостуват. Беше ми все едно, защото имах броени пари за пътуването и не можех да си позволя да им върна жеста. Почувствах се съвсем глупаво и побързах да си тръгнем.
По пътя си говорехме за хомосексуалността, която става все по-модерна, като алтернатива на все по-отсъстващото истинско общуване между хората. Попитах, как се бе почувствала, да бъде ухажвана от жена, а тя ми отвърна двусмислено: „Странно ново усещане! Както ти би се почувствал, ако те ухажва мъж!". Отново се почувствах глупаво: отговора „ново усещане" - за мен, не бе нито хубаво, нито лошо. В крайна сметка, какво лошо има някой да те ухажва, пък и другата възможност бе - да те набие, все в израз на някакво истинско общуване.
Тя остана замислена върху „новите" си усещания, в желанието си да разбере каква е природта им, а аз вече мислех за друго, когато поехме в тъмнината на юг: мислех за това, как обществената ситема бе отнела на различинте поколения, различни неща и им бе дала други, за да ги превърне в роби на интересите си. Очевидно им бе раздала професии - като хобита, а в замяна им бе отнела самоличността. Тези, които все още я съхраняваха, изглеждаха ненормални в желанието си да я проявят и единнственият по-приемлив начин, който им оставаше бе изкуството, в неговите ексцентрични форми. Там можеха да бъдат себе си, такива, каквито се чувстваха - истински. Истинската си същност намираха в „творческо пиянство" и затова се събираха да го правят заедно. Странно колко жестоко бе обществото, защото когато даваше, никога не казваше, какво се готви да вземе. Даваше дипломи и самочувствие, а взимаше възможностите за работа и самоличността. Трябваше да се напиеш, за да си припомниш Кой си?! Но когото изтрезнееш, отново разбираш, че не се познаваш.
Мислех си и за това, колко безпомощен е човек в съня си и пред смъртта - подобно на любовта и добронамереността си. Как материалното ни и физическо оцеляване като приоритет, изостря до болезнена инфантилност нуждата ни от духовно спасение?!
Изкуството - това изначално пространство, където е толкова трудно да не бъдеш себе си, отново започва да има някаква цена, различна от суетата, като панацея за хората.
Пожелавам на този форум, да дава възможност на хората да споделят „Откровенията" си. Да правиш изкуство е преди всичко мисия и отговорност и въпрос на вътрешен морал - хармония, нищо че съвремието предпочита да я превръща в орис.
Не може да живееш със съмнението, че докато спиш, може така да се загубиш, че повече да не се намериш.
Любимо
© Любимо Минков Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
?
е...затова пък до Лозенец са поне 180 километра... -
Опитах се да нахвърля на листа нещо като коментар на прочетеното...Сърце ми не даде...
Любимо, объркал си сайтовете, повярвай!
Този тук определено не е за теб.
Във връзка с по-горе написаното от теб, цитирам: "За съжаление, опасенията ми се оказаха напълно оправдани и тайно се надявах някой да приеме истината на един страничен наблюдател, вместо преекспонираната лъжа „Страхотно беше!” ,дуплика от мен: Понякога преекспонираната лъжа върши повече работа от злестипосаната, пълна с грешки и грешни твърдения "Истина", излязла изпод твоята клавиатура...
А не си спомням Админите да са канили на срещата във Варна странични наблюдатели...
А Валентин, вместо да си пише коментарите, да учи за следващата среща нещо "по - хард" от Висоцки за такъв тип срещи - например:
Комшийката Сийка, Сто патрона, Тез червени домати и т.н. - примери много в "Хардпопфолка".
Аз съм сигурна, че Любимо вече съжалява за написаното, но се опасявам, че...не знае как се прави.
Поздрав, приятели!
А срещата беше за мен истинско предизвикателство!
Ммм, само не можах да разбера, че имало ...оргия! Що не свирнахте, бре??? -
Найш кво шти риче баба ти Мара, мойту мОмчи!
Ич биля не си й струвалу да бийш толкуз килуметрови.
(дет викаши мойта баба:" Толкуз път за един път- никуй път!"
И си имай на хабер, чи какту злоупотриби с нашътъ гоступриемнус, аку ни окепазявиш и ф матрияла си, дет гу засне...Ногу да фнимаваш, ей!
Да н' тъ гази Открувена мечка!
Щот' яс мож' да съм ногу проста женскъ, ма фнуката рижисурстваши и операторстваши и тя с иднъ камАра ли беши, ко беши...Ма ут нея знам, чи мож' кът монтиргъш, да маскариш 'ората, затуй ти щот' си извисен интелектуалиц и брадат умин чиляк ,ша мъ разбиреш. Нъл? -
Всеки има право на мнение. Всеки перечупва заобикалящата го среда през своята собствена призма. Контактуването с хората, които те заобикалят в една или друга обстановка е двустранен акт, базиращ се на способността на индивидите да комуникират.
Сега да пречупя нещата през собствената си гледна точка:
Стоеше отстрани и за това дойдох да се запознаем. Предположих, че ви е първата среща и подадох ръка. Когато отидохме на кораба, ви помолих да запазите две места имайки предвид, че Радостина е един доста комуникативен човек и по този начин няма да се почувствате извън борда, закоето вече съжалявам.
За разлика от теб, аз я познавам от години и за да има пълен портрет(понеже сме много добри приятели), освен лизбийка, можеше да я наречеш и геронтофилка. Тъпо е, когато се правят подобни определения на основание някакви вътрешни нагласи и съмнения. Интересно ми е дали твоята съпруга не изпита подобно усещане, когато дойдох при вас да се запознаем, защото ако тя беше написала есето, можеше и аз да се окажа гей.
Опаковката на хайвера, не оказва влияние на неговите вкусови характеристики. Снобите го консумират в изискана обстановка, зрънце по зрънце, а простаците бъркат в буркана с пръсти.
Въпрос на гледна точка, нали? -
Аз съм ходил по доста високоинтелектуални литературни сбирки...След това -- приеми, шведски маси...На някои хора мястото им е там...Вашето ,Господин Минков- сигурно също...е за такива естетски събития...Няма лошо...
Моето място е сред приятелите ми от Откровения...
Трудно можете да проникнете ( с проницателната си ироничност) в общество от съмишленици , които просто се усещат - без да си говорят дори... -
Здравейте г-н Минков.
Признавам си, че Вие и дамата с Вас събудихте моя интерес (разбира се точно толкова, колкото и всеки един от присъстващите), но така и не се приближих да прочета "ценовия" Ви надпис. Интересна визия имахте и двамата, с подчертан стил и външност присъщи на хора на изкуството, с интелектуален и интелигентен вид (но май е било само визия).
Извинявам се, че ще повторя някой от коментиралите преди мен, но явно много сме еднакво мислещите.
Всъщност в коментара си, вместо да задавам въпроси, ще Ви кажа какво аз очаквах и какво достигнах от тази среща. Не като самоизричане, а като сравнение спрямо Вашите очаквания, достигания и разочарования.
Моите очаквания и моите разочарования:
Очаквах да видя очи в очи хората чийто текстове, картини, фотографии, колажи и музика наблюдавам с интерес, присъствайки в сайт Откровения. Да се запозная с тях и да препокрия виртуалните представи с визуализациата и с реалността. Да ги почувствам много по-близко, за да усетя излъчването и енергийния заряд на публикуващите потребители в сайта. Всичко това в по-голяма или по-малка степен (в зависимост от местоположението в заведението) успях да постигна. Благодарна съм за това, че успях да затвърдя доброто си мнение за огромна част (да не кажа дори и за всички) от присъствалите.Ала колкото и нескромно да звучи, това е и моя лична заслуга, защото както в сайта, така и на срещата погледнах към всеки с интерес, с отворена душа и го приемах с позитивна нагласа.
Предварителна позитивна настройка на сетивата ...
Когато очакванията ми се оправдаят – прекрасно, ако ли не, отминавам без да осъждам или да се опитвам да налагам собствена позиция и мнение. Според мен това е признак на уважение към личността на всеки един.
Заведението ли? Ами всъщност аз не бях отишла заради заведението, а заради хората, така че то като визия или като асортимент в менюто въобще не оставиха значими следи в мен. Хората бяха от първостепенно значение.
Много точно коментиралите преди мен посочиха, че последвалото импровизирано литературно четене, бе много добър завършек на срещата.
Разочаровах се само от едно – че не можаха да присъстват всички които желаех да видя.
И още нещо, че има хора които като мен след предишната среща в София (на която не можах да присъствам) в момента изпитват лека тъга (там някъде дълбоко в душите си), от факта, че си остават един вид като странични наблюдатели.
Имам само един въпрос към Вас. Как съумяхте въпреки присъствието си да „не присъствате” на срещата? Защо пожелахте да бъдете страничен наблюдател, а не участващ?
Тъжно, много тъжно … -
Простете ми(тъй като ми е много беден речника). Не знам откъде да започна. Коментари пиша много рядко. Но това е върха.
Моите поздравления господине.
Само бих желал да получа някои пояснения:
- колко големи бяха очакванията Ви ?
- защо сте се задържали толкова дълго след като нищо не Ви хареса?
- как можете да обиждате без да сте си направили труда да проучите обектите на отношението Ви ?
- защо аз можах да се запозная с достатъчно хора, а Вие с никои ?(освен домакните Ви както разбрах) нима сме толкова различни ?
- и последно - откъде паднахте толкова ниско при нас? (тук пак става въпрос за очакванията Ви)
в живота си не се учудвам на нищо, само констатирам вече...
но това ваше изказване минава дори границите на глупостта
ако имате лични проблеми - НЕ Е ТУК мястото да ги показвате
подписвам се под думите си - Иван Иванов! -
цитат:
"Опитах се да изкажа мнението си в духа на името на сайта – откровено, но очевидно трябва името му да се промени, ако всички прочетени коментари са верни. По подходящо би било „Ние и никой друг!”
Това че съм присъствал на срещи, в които съм могъл да се запозная с повече хора и техните творчески идеи не ме прави враг на „вашето” общество и на сайта, но именно защото съм творец не мога да си позволя да не казвам истината и да не споделям впечатленията си. За тези, които не вярват, като режисьор съм заснел филм, който може би бил по-убедителен."
Хм, дааа...!
ОчевАдно е, че имате желание за личен сайт, наречен "Аз и никой друг" , за да си "комуникирате" с хора, които да ви аплодират за филма, който сам сте режисирал!
и
цитат:
"За щастие човек не може да познава всички /за което не мога да се чувствам виновен/, но му стига да има възможност да потърси тези, които си струва да познава и не смятам, че тази форма е най-удачната, за което съжалявам."
Хм, тогава, питам, с кой по-точно лично вие сте се запознал /бих желала да цитирате някои от имената/ и какво търсехте на Срещата на сайта "Откровения" ??? Е, имахте възможността - потърсихте ли тези, с които си е струвало да се запознаете?
-
Това което си писал като смесица от времена за приятеля на Висоцки не разбрах! Явно си искал да покажеш колко си на Ти със знанията си, но моля те остави гениалните сами да говорят за себе си, защото такива като нас само им лепват неверни неща и техният живот се опорочава чрез думите на невежи....Висоцки е и ще си остане явление без значение кой е най-добрият му приятел...А ти Любимо или Любимов както ми прозвуча вместо да се извиниш на тия срещу които рипна търсиш как да докажеш правотата си.Тук се вихреше едно Писателче сега се появи Есеистче...Докога????
-
Привет уважаеми приятели и неприятели!
Бих бил безкрайно непочтен към вас, ако не си призная, че предвиждах реакцията ви. За съжаление, опасенията ми се оказаха напълно оправдани и тайно се надявах някой да приеме истината на един страничен наблюдател, вместо преекспонираната лъжа „Страхотно беше!”
Преди да изкажа извинениията си към организаторите на сайта, чиято работа високо ценя, имайки в предвид конюктурата, в която се налага да работят, искам да кажа, че те не носят отговорност за съдържанието на мероприятията, които организират, а единствено към формата на поднасянето им. Недопустимо е черен хайвер да се поднася в пластмасова чинийка и с такава виличка, което разбира се има и обективни причини. Що се отнася до някои коментари – синдрома, на които те са продукт е характерен за всички творчески гилдии в България, а именно да се пише за писателите, да се правят филми за кинаджиите и да се рисува за колегите художници или, разбира се, за пари. Никой не може да оспори таланта на творците, но е неморално те сами да си дават оценка, което е зелен светофар за посредствеността.
Що се отнася до Висоцки, то неговият най-добър приятел – българин, всяка сутрин си пие кафето в галерията ми и е учил драматургия в класа на Любимов, и е жива история на това явление „Таганка”, бил е съквартирант на Пеньо Пенев и освен това е превъзходен поет и белетрист и се казва Валери Копралев и се гъне в нищетата на социалната си пенсия и е не по-малко разочарован от събратията си писатели, от които е забравен незаслужено.
Опитах се да изкажа мнението си в духа на името на сайта – откровено, но очевидно трябва името му да се промени, ако всички прочетени коментари са верни. По подходящо би било „Ние и никой друг!”
Това че съм присъствал на срещи, в които съм могъл да се запозная с повече хора и техните творчески идеи не ме прави враг на „вашето” общество и на сайта, но именно защото съм творец не мога да си позволя да не казвам истината и да не споделям впечатленията си. За тези, които не вярват, като режисьор съм заснел филм, който може би бил по-убедителен.
За щастие човек не може да познава всички /за което не мога да се чувствам виновен/, но му стига да има възможност да потърси тези, които си струва да познава и не смятам, че тази форма е най-удачната, за което съжалявам.
Бъдете щастливи!
Любимо
-
Не мога да подмина подобно нещо безразлично. Макар, че много ми се иска просто да не бях го прочела.
Присъствах на една наистина сърдечна среща на хора, които се познават като душевност, благодарение на откровенията публикувани в този сайт. Вярно е, че с някои се познавахме вече от предишни срещи. Други виждах за пръв път, но ги чувствах близки, защото бях чела стиховете им(а както разбирах и те моите) с огромно удоволствие. Затова радостта ни беше взаимна и едва зърнали "етикетчетата" ние се втурвахме да се прегръщаме като стари приятели. Знам, че за всеки от нас бе неповторимо вълнение да срещне очи в очи тези, към които изпитва искрено възхищение. А изразената по неподправен начин взаимност, повярвайте ми, беше нещо, което всеки трябва да изпита, за да може да разбере.
И сред всички тези усмихнати и лъчезарни хора се открояваше един господин, с атрактивна шапка. Явно беше издигнал пред себе си невидима стена, така и не успях да достигна достъчно близко, за да прочета "етикетчето" му. Към останалите подхождах спонтанно и те приемаха моята искрена радост от запознанството ни. Този беше различен. Така и не успях да разбера и от останалите кой е той.
Сега, след като прочетох това, ми стана ясно. Разбрах и друго, не може да бъдеш част от нещо, ако сам не го поискаш, не можеш да се сближиш с хора, пред които издигаш непробиваеми прегради.
Ще повторя, може би другите коментирали, но вие наистина НЕ СТЕ част от нас, господин, Минков, и то не заради друго, а защото сам не сте го пожелал! -
Приятели, знам че боли... от подобно отношение!!!
Няма смисъл, просто подминете и това е..., колкото и да е трудно и болезнено! Искам само да ви кажа, че такива хора винаги ще има!!! Стоящи отстрани, наблюдавайки щастието на другите и не правещи нищо да станат част от това щастие и взаимно разбирателство!!!
Такива хора винаги ще има и те ще правят само това, което могат, а именно да мрънкат и недоволничат...с причина или без!!! -
Невероятна сетивност имате, уважаеми! Мога само да се поуча и благородно да завидя на тънкият ви психологически усет и преценка за хората и света които ви заобикалят. И ето... Най - после се появи човекът, който вникна в дълбочината на моята непретенциозна душевност и така добре прикрита сексуалност! И тъй като съм вече почти разконсперирана какво друго ми остава, освен да си призная на всеослушание - безнадеждно съм влюбена във вашата приятелка, която ухажвах така демонстративно на срещата на сайта. Тя събуди в мен неподозирани чувства и любовен копнеж, които те първа ще бъдат източник на вдъхновение за мен. Инфантилността ми е всеизвестна и вие просто нищо ново не казвате за мен в това отношение. Що се отнася до професионалното ми ниво - отново точно попадение - браво!!! Ще се радвам, ако продължите с анализите си и дадете възможност на всички нас да опознаем себе си, като се погледнем през вашите очи.
С възхищение: Рад - Радостина Марчева
-
" Цяла нащ пътувахме с кола - от години избягвам друг транспорт, главно поради две причини: Първо, защото хората много ме натоварват, защото за мен пътуването е свещенодействие, а повечето не смятат така и са неадекватни и прекалено истински, и второто, защото се чувствам прекалено обречен в този свят, че да се оставям на съдбата, дори и когато пътувам, някой друг да държи волана и посоката."
само се чудя... като се чувствате натоварен от хората... какво правехте там, с нас, хората...? мистерия... другото просто няма смисъл да го коментирам. -
" С хляб и сол, и на поляна, но душа да е голяма" - ето това ми хрумна веднага след прочита на "есето" ви!
Аз съм една от "негостоприемните" домакини заедно с Людмила и Кремена!
Г-н Минков, вашата историйка /умишлено пиша без главна буква и без извинение за това/е пОказна за малката ви, дребна душица, неспособна да оцени направеното с много любов, търпение и най-вече ОГРОМНО желание да се достави радост на своите съфорумници.
Очевидни - не се разбрал, и е за съжаление, че излизайки от ограничената си орбита не сте видял, а и не сте искал да разберете, че на Срещата всеки творец бе част от вселената на себеподобния.Да, сега разбирам - искал сте около вас някой да кръжи, за да повдигне поне малко падналото ви его. Тези, които присъстваха след това на литературното четене на Пантеона, та дори и още в ресторанта, са имали нужда от интелектуален контакт, за това си го потърсиха САМИ и го намериха!
Всеки присъстващ се почувства уважен и, подчертавам, оценен като творец и като личност.
Това, което изписвате тук като емоционална "приказка" затвърждява увереността ми, че сте целял да блеснете в собствените си очи. И не бидейки "обгрижен" лично от домакините и от моите съфорумници и ПРИЯТЕЛИ, сте излял тук, пред всички нас необоснованото си и по детски поднесено, мрънкане!
Подписвам се като засегната и без поздрави!
Петя Кръстева -
Пътьом сте минал,Любими
Пътьом...
Аз пропуснах да ви стисна ръката,
/случва се /...от инфантилност
Но сега не съжалявам,защото сте високо и нямаше да я стигна... -
Господин Минков,
не бях на срещата във Варна, за което дълбоко съжалявам.
Сега чета стиховете, които хората си посвещават и ми е самотно и ми е някак мъка, че не станах и аз част от това. А сред тях е имало много, много автори, за които бих се гордяла да ме нарекат "приятел".
За жалост за вас едва днес научих, след като прочетох писанието ви. То впрочем не е "есе" - твърде дълго и документално е за такова и е написано от първо лице единствено число. Но не да оспорвам жанра му ви пиша това.
В друго не мога да вникна.
Бихте ли ми обяснили СМИСЪЛА на това да го ПУБЛИКУВАТЕ тук? -
Ей, приятели оставете го завалийката...Той явно е слаб и беден човечец и всичко колективно му е далечно...Той няма вина. Виновни са наистина всички. Защо питам не се гласува дневен ред като по времето което помни човечеца?
Но аз ще кажа, че срещата бе истинска между приятели които се усещат. Абе човече Божио,след като не усещаш и повръщаш хули, какво прави камерата в ръцете ти? Та аз си мислех, че ти си журналист и правиш репортаж за срещата, а то било член на екипажа...Еми сори без лепенки нямаше как...Хайде поздрави от един полумакедонец - оня дето дра Висоцки на китара за да имаш впечатления.... -
Г-н Минков, не познавате нито един от споменатите ми приятели. Поне да си бяхте направили труда да го направите. Аз съм една от домакините на това събитие и лично минах да поздравя и да се запозная с всеки един/поне се постарах/ на входа на Морската градина. Ако ви се е сторило негостоприемно това събиране, няма да ви се извинявам! Ето типична черта за голяма част от населението на нашия Балкански полустров, все да се оплакваме и мрънкаме и винаги някой да ни е виновен за нещо! Нямам думи да опиша възмущението си от написаното от вас!!! Както Креми е писала за Мая Попова, това е наш редактор, нищо общо със собственост на сайта. Това бе един вид уважение към всеки един, когато двамата с админа / Георги Колев/ минаха да поздравят всички присъстващи гости!
"Бяхме твърде изморени, за да бъдем взискателни към домакините: каквото - такова, макар, че аз имах нужда от интелектуален контакт, повече от ресторантски"
От доста време във форумът бе пуснато съобщение за мястото на срещата. Не помня да сме писали нещо, което не сме предложили! Всеки чете и сам решава, дали да присъства. А и интелектуален контакт може да има навсякъде, независимо от обстановката. Е, това е мое мнение. Но целта на тези срещи бе да се повеселим и опознаем. Ехххх, жалко че вие не успяхте да видите колко много прекрасни хора има тук!!!
Аз лично чакам с нетърпение следващата среща!!! До скоро, приятели!
Една от "негостоприемните" домакини: Людмила Нилсън -
Меко казано и аз не разбирам това недоволство. Нормално е човек да не познава повечето хора, но да не е виждал дори и снимката на Мая и Админа...
"Настроението ми падна и изведнъж се почувствах глупаво в мислите си, които не подхождаха отново на предварителната ми представа за подобна сбирка, а по-скоро на прелюдия към оргия на хора, за които литературните теми, са просто повод за общуване и възможност да споделят комплексите си."
Глупости. Тези думи са отвратителни.
Това е третата среща, на която присъствам и не мога да разбера как може да се пишат такива неща. Че на тези срещи укрепват създадените по-рано виртуални приятелства. Защо да се укорява, че имало ядро на компанията. Ами то се е формирало тук в сайта и непрекъснато се увеличава.В него има място за всички, които намират общ език за общуване с останалите. (А не такива, които са тук от дъжд на вятър и после викат - Пренебрегнати сме). Уверявам ви, че хората в него са прекрасни. И не са отказали приятелството и подкрепата си за никой. Ако посещавате по-често сайта, ще разберете какви хора има тук.
Колкото до заведението, ще кажа следното. Аз също съм организирал подобни мероприятия и зная колко е трудно да намери човек вариант, удовлетворяващ 50-60 човека. Аз мога да благодаря на организаторите, че се бяха погрижили за това!
Креми, всичко беше чудесно!!! Радвам се, че бях там!!! -
Определено недостойно! Преди да се изразява каквото и да е мнение, още повече, че е минало достатъчно време от срещата, е трябвало да се прочетат някои творби, за да се свърже мнение като автор с личните впечатления от лицето. Защото, поне аз, когато отивам на такива срещи си записвам имената и после търся техните неща! Определено недостойно нещо е това есе!
Колкото до "...пееше с китара парченца от Висоцки - задължителен за такъв род компании..." За какъв род компании, ми се иска да узная тук или в личната ми поща? Питам за обща култура. Вие, Любимо, навярно не знаете, че песните на Висоцки, Окуджава и редица други, винаги по някакъв начин се изпълняват в компании от мислещи хора. Ако не вярвате - поинтересувайте се докъде стигаше опашката, започваща от театъра на Таганка! Колко км бе в истинския смисъл на думата и колко е била "дебела". Защото Москва бе по-голяма от цялата тогавашна България, а бяха пристигнали и хора от други места.
Явно присъствуващите хора не са били такива, с които сте свикнали да общувате. Но това не е основание да пишете така за тях. Но аз се гордея с всеки, когото познавам лично от сайта. Независимо дали все още пишат в него или вече са го напуснали!
И накрая - Пред смъртта си човек също може да бъде силен. Като си отиде достойно, без да хленчи. Или дори да я победи.
Вили Тодоров
-
"Накрая една жена - предполагам сътрудничка на сайта - раздаваше лепенки за цени, на които изписваше имената („никовете""
Чета, чета и не вярвам на очите си!!!
Ужасно!( и неграмотно)
"Сътрудничката" е един от нашите редактори (което, би трябвало да знаете) и се казва- Мая Попова!!!
За останалото... просто няма да коментирам!
" Една от любимките на компанията имаше рожден ден и й подарих последната си книга."
Благодаря за книгата! Трогната съм!
Казвам се- Кремена Стоева и съм една от любимките.(безумно)
Не мога да повярвам, че човекът с прекрасната усмивка, на когото чистосърдечно благодарих, е написал всичко това!!!
" Още повече, че нищо друго не се случваше, освен, че по едно време с чаши в ръце минаха по масите, досущ като на сватба, собствениците на сайта, за да поздравят гостите си."
Сравнението е абсурдно!
Тостът, беше от уважение към всички присъстващи.(явно е било непонятно за вас)
"Бяхме твърде изморени, за да бъдем взискателни към домакините: каквото - такова, макар, че аз имах нужда от интелектуален контакт, повече от ресторантски."
Твърдението ви е аморално, от гледна точка на това, че сте пропуснали интелектуалната сбирка!!!
Как ли се е случило това?
Ресторантското се компилира идеално в съотношение с интелектуалното!
Все пак, почти всички срещи се правят, точно в такива заведения!!!
"Явно само ние бяхме изпреварили времето и ни правеше впечатление, и го приех като пътуване във времето. Визията ми за подобно мероприятие бе съвсем различна, затова всичко, някак ми бе като на сън."
Ивенете ни, че се различавахме толкова много от вас!
Само не си спомням, да съм забелязала разликата!!!
"Двойката бяха по-странни от нас и така и не разбрах, дали има нещо между тях"
Ако бяхте малко по-добре запознат с многоуважаваните писатели на сайта, може би щяхте да знаете, че срещу вас стоят истински таланти- (Облак и Рад),които ние, истински ценим като творци!
Останалите няколко изречения ще пропусна, защото съм (леко казано)възмутена! (отново)
"Настроението ми падна и изведнъж се почувствах глупаво в мислите си, които не подхождаха отново на предварителната ми представа за подобна сбирка, а по-скоро на прелюдия към оргия на хора, за които литературните теми, са просто повод за общуване и възможност да споделят комплексите си. „Дали наистина, тези хора са именно такива?"
ТОВА ВЕЧЕ Е ПРЕКАЛЕНО!!!
Лично аз се чувствам обидена!
Добронамереността и търпението ми са напълно изчерпани!!!
"Вярно е, че творците са суетни и ексхибиционисти, но..." "
Господине, с цялото ми неуважение! Мисля, че трябва да посетите специализирано заведение!
(Приемете го, сериозно)!!!
"Да правиш изкуство е преди всичко мисия и отговорност и въпрос на вътрешен морал - хармония, нищо че съвремието предпочита да я превръща в орис.
Не може да живееш със съмнението, че докато спиш, може така да се загубиш, че повече да не се намериш."
Може би трябва, да препрочетете това свое писание!(единственото, което ми допадна)
...
П.П Скоро, не бях чела, по-голяма измислица!!!
Вие, НЕ сте част от Откровения... В противен случай, не бихте я написал!!!!(мое мнение)
Кремена Стоева
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Екипът на редакцията трябва сериозно да вземе съответните мерки, подобни публикации да не замърсяват публичното духовно пространство, като осигурят на авторите една единствена възможност -да си ги четат сами.