Всички ние се мъчим да разберем живота си... Истината е, че не успяваме, но това не ни кара да спрем и да се откажем. Правим го, въпреки твърдата стена, в която се разбива цялото ни натрупано знание, научило ни да търсим логика в нещата, да виждаме взаимовръзки между това, което става с нас. Иска ни се да подредим своя свят, да си го обясним, за да прогоним страха, иска ни се да се чувстваме господари на живота си... Вечната ни цел, най-голямата и най-трудно постижимата...

Наскоро реших да разгледам малко по-обстойно къщата на баба ми и дядо ми. Реших да започна от тавана. Не знаете каква изненада бе за мен, когато открих много красив ръчен часовник. Но не от тези дни, в които живеем днес. Може би е бил създаден през 19 век. Не мога да кажа това със сигурност, но той веднага привлече вниманието ми. Бях изумена, че толкова красива вещ стои забравена на това мръсно място. Взех го в ръка и започнах да го разглеждам. Открих,че наистина е произведение на златарското изкуство. Тогава ме осениха няколко въпроса свързани с времето… Какво представлява всъщност то?Дали някога ще успеем да го победим, да се измъкнем от желязната му хватка? Защо душите ни са обзети от такъв панически страх, за това което ни очаква утре?
Времето. Това не уловимо същество. Много често си мислим, че то ни принадлежи… но е точно обратното. То е нашият господар. Каквото и да правим не можем да избягаме. Но ние, хората, притежаваме качеството инат. И точно заради него продължаваме да се опълчваме срещу господството на времето. Много от нас вече са се примирили със съдбата си. Други – „загиват” в битката. До сега никой не е успял да разкрие тайната на свободата. Всеки един твърди, че е самостоятелен и не ограничаван. Но това е лъжа. Каквото и да твърдим… както и да се опитваме да се измъкнем – „господарят” ни е там и ни се надсмива. Много често съм се чудила какво ли си мисли той. Докато ни гледа сигурно се смее с пълно гърло. Когато забележи нашето отказване, ни дава ново предизвикателство. Така ни провокира. Събужда жаждата за живот. И, ето, още едно малко шоу за наша сметка. Животът на всеки протича по един и същи начин – ражда се, расте, учи, работи, създава семейство и накрая умира. Но тук няма никакъв смисъл. Какво е светът без тръпка? Без онова приятно пърхане на пеперуди в стомаха? Задавала съм много пъти тези въпроси. Така и не получих отговор. Може би, никой не ги знае. Забързаното ежедневие превзема всички. Не ни остава време даже да се усмихваме. И за това е виновно Времето. То не чака никой. Върви си по своя път и не се оглежда. Не го интересува,че ти си пропуснал шанса си. Че си сгрешил някъде. То има мисия и трябва да я изпълни. Но нямаме ли и ние мисии? И не е ли точно това – да се борим срещу този „господар”? Колко ли хора преди мен са си мислили същото и колко ли след мен ще го сторят? Нямам власт да знам и това. Може би след време ще се роди някой, който ще успее да проумее част от същността, от замисъла на времето. Но в едно съм сигурна – няма да успее да го спре. Аз също не мога. Знам само че ми е отпуснат един миг от целия този безкрай и аз не мога да го пропилея. Но може би така е по-добре. Ако разбера какво всъщност е Времето, ще се опитам да се боря, а това само ще значи, че съм пропиляла този единствен шанс, който имам.

Такива мисли преследват съзнанието ми държейки часовника. Сигурно и моите предци са се измъчвали от същите въпроси. Били са обземани от същите страхове… но защо трябва да се страхуваме от непоправимото? Нека се случва, каквото е предначертано. Все пак животът е една игра, нали? Е, аз ще се постарая да изляза победител.