Твърде млада съм – това е причината викът ми да остава нечут. Хората са на мнение, че мрачните настроения, които ме обхващат, се дължат на изменения, типични за пубертета. Но въпросните настроения имат много по-дълбоки, неизследвани корени. Някъде там, вътре в мен, живее едно малко жизнерадостно създание, което копнее да сподели усмивката си с околните. Ще ми се да го открия, да го покажа, да изживея живота, който би му харесал... Ала е твърде рано да се впускам в подобни търсения.

          „Зная си способностите” е твърдение, лишено от всякакъв смисъл. Човек подозира за една трета от своите възможности, ако не и по-малко. Тогава каква част от тях използва? Не разполагам със средностатистическите данни, но съм убедена, че въпросната частица е минимална. Някакъв страх ни възпира от пътешествието към истинската ни същност. Може би страхът, че няма да спечелим обичта на близките си, ако се променим изцяло. Или този, че няма да харесаме тези, които сме всъщност... Съществуват милиони догадки и единственото сигурно е, че страховете на брой са толкова, колкото и хората.

           А как да ги победим, и изобщо струва ли си? Това са въпросите, които ме мъчат. Моят страх е все още нясен, но не се опитвам да го открия. Харесва ми това неведение, което на моменти ме завладява. Открия ли страха, възрастта вече няма да ми служи като оправдание за липса на мерки по отстраняването му. Ще трябва или да живея с вече осъзнатата боязън, или да я преборя. Вероятно, след известно време, ще опитам да победя ужаса. От този мой опит изцяло ще зависи и нататъшното ми развитите. Не зная как ще се стекат обстоятелставата, не зная дали изобщо някога ще осъзная какво ме изгаря. Надявам се обаче това да се случи. Защото, въпреки младостта си, единственото, в което съм сигурна, е че ще успея.

            В какво ще успея също ми е неизвестно. Но чувствам някакво очакване страхът да излезе наяве, сигурност, че когато това се случи, ще знам какво да правя. И все пак частично осъзнавам, че има вероятност той да вземе надмощие. Точно поради тази причина ми се иска да не разкрива тайните си толкова скоро, да ми даде време за подготовка. Защото ако ми се открие сега, може би ще съсипе и малкото останало, което толкова старателно пазя. А аз искам само още няколко мига щастие преди евентуалната възможност за духовен срив.

            Но какво знае за живота едно 13-годишно момиченце? Как изобщо нещо толкова сериозно като „духовен срив” може да споходи крехката му душа?!  Та то дори не познава собствените си способности...