Може би ще сгреша ако кажа че тя бе просто едно страхотно момиче, а може би изобщо няма да ви казвам такова нещо, но все пак, в крайна сметка, след преглед на обзорните събития от седмицата тя бе страхотно момиче. Живееше на брега, до морето с чайките и гларусите на плажа. Всяка сутрин изгрева я даряваше с усмивка, която заслепяваше дори и слънцето, а вечер залеза я приспиваше сякаш бе някое новородено пеленаче готово да заспи и от най-малката умора. Тя бе просто неповторима, както всяка снежинка е единствена по строеж, форма и големина. Но тя умря, загина от онази вещица наречена дрога. След като умря сигурно се е преродила в самодива или в някое друго митично създание което съществува само в приказките, именно защото само такъв образ би и прилягал и би бил достоен за нейната невинна личност. Тя нямаше име и в същото време имаше много имена измислени от хората на плажа. Някой я наричаха добросърдечното момиче, а други просто усмивка, защото усмивката никога не слезе от лицето й. Тя бе влюбена, нещо съвсем нормално за момиче като нея, но в същото време нещо така непонятно като чувство за целият сив и мрачен свят който я обграждаше. Бе хлътнала до уши по едно момче, което по някаква случайност, или може би заради нечестната съдба, която всички притежаваме, бе от ония момчета които си вкарват разни гадости в вените и смъркат разни прахчета. От начало тя не разбираше странното поведение на своя любим, защото досега никога не се бе срещала с тази грозна черта на човека, която от удоволствие се превръща в навик, а после в болест, тъй неизлечима и болезнена, хероин кокаин екстази марихуана, всичко това тя видя в продължение на една седмица. Толкова много неща, за толкоз малко време навлезнаха в нейното съзнание и замъглиха представите и за добро и за лошо. Момчето с което излизаше я научи да използва всичките тези отрови като и казваше всеки път когато и подава някой наркотик ”Вземи заради мене, ще ти стане весело”. Заради него тя успя да се пристрасти към всичко възможно което и бяха предлагали, защото нейното тяло бе крехко и уязвимо не само към студеният морски бриз, а и към камшиците на съдбата.
       Момичето притвори очи и се загледа към “белите зайци” които прескачаха през морската шир навътре в морето. Последните слънчеви лъчи угасваха и слънцето вече се бе пропълзяло зад хоризонта. Усещаше че трябва да се боцне отново, в нея не бе останало нищо освен мисълта за хероинът, кокаинът и всичките други гадости. След малко размишление върху живота тя извади спринцовката от джоба си и я заби право във вената, която изпъкваше на бялата и ръка. Когато си вкара всичките гадости в тялото, тя легна назад и се загледа в небето. Изведнъж видя как целият й живот мина като на лента пред очите й. Отначало бе малка, после порасна, след това стана голяма и сега умираше. Толкова просто и се струваше този сложен живот и толкова нелепо изглеждаше от страни. Ще попитате, а какво стана с момчето което обичаше. Нищо не стана, по-точно казано нищо не остана от момчето което обичаше. Една вечер докато бяха заедно, той бе твърде много надрусан и остави въздух в спринцовката. Смъртта настъпи почти мигновено и тя разбра едва след 2 часа че е умрял. И сега бе неин ред да остави въздух, но тя не бързаше, защото знаеше че рано или късно този момент ще дойде и ще продължи вечно. Просто си лежеше на плажа, притворила очи, наслаждавайки се на момента, опиянена от дрогата.
       Много неща се промениха откакто спряха да и казват усмивка. От начало бе самото име, прекръстиха я на ненаситната, защото поемаше огромни дози хероин. След това се промени и външния й вид, тя стана много слаба и костите и изпъкнаха от онези нежни ръчички. Най-накрая погледът й се замъгли до такава степен, че когато някой я видеше на улицата, започваше да го обзема чувството че всеки момент, момичето което седи пред него ще припадне. Единственото нещо което не се измени бе нейната усмивка, така искряща и непоправимо красива, каквато винаги е била. Ето в това се бе превърнала и най-лошото бе че тя осъзна този факт.
       Днес щеше да се радва на вълните за последен път, днес щеше да види залеза за оследен път, днес щеше да чуе писъка на чайките за последен път, днес щеше да чувства болка за последен път днес тя бе решила да умре. От начало реши да се надруса, за да не усеща болката и след това да си вкара една спринцовка пълна с въздух в вените си. И ето я сега загледана в необятното синьо небе, с поглед устремен към далечината, държаща оръжието убило толкова много усмивки, любов и деца, оръжието наречено от някакви си там доктори спринцовка. Само че този път то не бе заредено с отрова която действа бавно и мъчително, а с мигновената смърт при която няма мъки, няма и тъга.
       След като изпълни смъртната си присъда тя погледна за последно вълните, небето, залязващото слънце и умря. Единственото нещо което остана бе една усмивка такава каквато винаги имаше и винаги щеше да има на устните си!