Седим в сумрака на църквата. Сами! Катерина и аз! Дошли сме твърде рано. До началото на мéсата има поне още 20 минути. Но, това е нейното решение, а командва тя! Седим една до друга, разделени от мълчаливата вражда, всяка потънала в своите мисли. Тя, с мислите на възрастна, полусляпа жена, изоставена почти от всички. Аз, с мислите си на жена, изоставила почти всичко за пари!

В дъното, зад гърбовете ни, включват осветлението. Бавно и постепенно ярка, бяла светлина изпълва църквата. И изплува моята сянка! Плътна! Тъмна! Като мен! Дали това е Душата ми? Как да я осветя? Как да пречистя Душата си? Започвам да разбирам... тялото пречи! Дори да проникне Божият лъч в мен, къде ще попадне? В стомаха? В кръвта? В костите?... Всичко в мен е материя, подчинена на физичните закони. Значи нищо не мога да направя да изгоня Сянката, да прочистя вековния грях от Душата си!?

Тялото пречи!

Сега разбирам изцяло стремежа на аскетите и монасите да се отрекат от тялото и да се отдават на медитация. Само чрез нея можеш поне за малко да напуснеш тялото и да дадеш възможност на Душата си да се окъпе поне за миг в Бялата пречистваща светлина на Светия дух и после пак да се върне в него.

Дали тялото не е Ада за Душите ни, непропускащо ни лъч Светлина през себе си, пълно с болки и страдания!?

Дали Душата не се пречиства през Ада на тялото!?