Срещал ли си птица с прекършени криле? Чудел ли си се какво се случва с нея, след като вече не може да лети? А какво ли й се е случило? Дали ще оцелее? Какво ще прави сега? Дали ще изчезне като много други ранени птици или ще се бори, въобразявайки си, че някой ден отново ще може да полети? Е, отговора зависи от самата птица. Ако е достатъчно упорита, ще направи всичко възможно, за да се възстанови. Ако пък я е страх или няма сила да се бори повече, ще предпочете да се свре някъде на топло, в някое гнездо под нечия страха, ще скрия глава под пречупеното си крилце, мислейки, че се е скрила от света и от лошото куче, което лае в двора, и ще заспи, докато не дойде лятото и докато не се върнат и останалите птици. За известно време бях именно като тази птица. Претърпях доста тежко и болезнено падане. Сринах се, ударих крилете си в студената и островърха скала, а после тежко и рязко се строполих върху калната и размекната пръст. А летях толкова високо, видях такива гледка, такива места, изпитах такава емоция и еуфория . Крилете ми бяха премазани, кални и натрошени, като че ли ме бяха премазали с камък. Мислех си, че тоя е краят. Че и аз като много други птици ще се предам и ще остана саката, скрита в гнездото на някое дърво, молейки се да не ме забележи някой свиреб ястреб или сокол. Началото бе трудно. Дори невъзможно. Бях съвсем сама и ме беше страх, че няма да мога да се справя. При всяко едно подухване на вятъра имах чувството, че остри игли се забиват в крилете ми и толкова много ме болеше. Стисках силно клепачите си, представяйки си, че много скоро всичко това ще отмине и ще ми остане само горчивият спомен за преживяното. Как оцелях ли? Истината е, че не бях съвсем сама. Имаше и други птици, които никога не бяха преживявали подовбно падане, а само бяха слушали за подобно нещо. Не можеха да си представят колко силна е болката, но въпреки всичко се опитваха със всички сили да излекуват крилете ми било то с няколко мили думи, или с някоя лековите билка, която уж щяла да помогне. Имаше и такива, които много добре знаеха колко тежко се възстановяваш от подобно падане и казваха,че е необходимо време. Достатъчно време първо да заздрави крилата ми,  а после и да премахне болката от спомена и страха от повторно политане. И двата вида птици имаха право. Стараеха се да разсят ужасните мисли, които изпълваха главата ми, даваха ми силите, необходими да повярвам, че съм по-силна, отколкото предполагам, и че дори злобното куче в двора няма да ми помогне да полетя отново, когато пожелая. И така и стана. Мина почти година. Споменът се прокрадваше от време на време в главата ми, най-вече привечер, когато затварях очи. Появяваше се като огромен вълк, гледащ ме втренчено или като някой звяр от приказките. Лека-полека успях да ги прогоня. Усещах как крилата ми започват постепенно да укрепват, костите ми заздравяваха, като че ли някаква лечебна отвара течеше във вените ми и караше всички счупвания да зараснат. Възстанових се, успях да прелетя над двора, да огледам чудното небе, което примамливо ме приканваше за полет. Огледах се. Наоколо природата сякаш се бе възобновила. Всичко в миг ми се стори по-различно. Уханието на въздуха бе различно. Птичите песни бяха много по-вълшебни от предишната проелет. Вятърът като че ли не беше вече толкова враждебен и с нежния си полъх галеше крилете ми. Какво се случваше? Каква беше тази чудна магия, която изпълваше съществото ми? Въобразявах ли си? Сънувах ли? Или пък всичко се случваше наистина? Сърцето ми биеше неистово силно в гърдите ми. Изпълваше ме с такова щастие и опиянение, че изведнъж, неусетно, разперих крилете си, поех дълбоко въздух, и полетях. Вятърът, усетил поривът ми, ми помогна и се понесох като някое глухарче из висините. Толкова щастлива се чувствах. Толкова спокойна и свободна. Страхът внезапно се беше изпарил. Болезнените спомени, като че ли вече нямаха такова значение. Извисявах се все по-нависоко, и по-нависоко. Сърцето ми бие все така учестено в гърдите ми, дробовете ми се изпълват с въздух, а крилете ми сякаш не могат да смогнат. Опиянена съм от пречистваща сила, от невероятен копнеж, който замъглява всички неприятни мисли и ми дава свръхчовешки сили да не спирам да летя все по-високо и високо. Казват, че щастието обича тишината. А на мен ми се иска да изкрещя, да изкрещя на целия свят, че отново съм себе си. Че вече съм много по-силна от преди, и че съм готова да се впусна във следващото приключение. Че съм готова да опитам още много нови неща, да видя нови светове и още по спиращи дъха гледки. Готова съм да рискувам и да не спирам, докато крилете ми съвсем не се уморят. Но няма да казвам на другите птици, те ще видят, че съм оздравяла, но нека запазя това опиянение за себе си. Те ще ми завидят и ще поискат от моето щастие, а аз така се борих за него и така го чаках... А ти няма да казваш на никого, нали? Шшшт! Прочети историята ми, а после я изтрий от глава си, както изтриваш сбъркана дума с гума. Шшшт! Не казвай на никого! Щастието обича тишината!

31.01.2016