Есен е. Вали.
Дърветата събличат
премените си, а листата
образуват път.
Път. който чака да бъде
поет от някого. За някъде си.
Есен е. Вали. Тихо е.
Вятърът прегръща минувачите
и не забравя да напомни за
наближаващата зима.
Капките падат, докосват земята и,
с красотата на нападалата алена
прелест, образуват картина,
която нито един поет не би
могъл да опише. Природа. Съвършенство.
Есен е. Вали. Празно е.
Небето се сбогува с последните
капки дъжд, а слънцето се опита
да прокара жълтеникавите си лъчи
през навъсените облаци, да даде малко
надежда на минувачите, че вятърът ще утихне;
на дърветата, че пак ще се облекат
в зеленина; на листата, че тяхната смърт
ще донесе живот след време; на някого си, поел по
пътя, че върви в правилна посока.
Надежда за птиците, че ще има
къде да се върнат; на дъгата, която
плахо чака дъждът да си отиде, за да покаже
прелестта си; на човечеството,
че има нещо по-велико от
колосалните цели, от механизиране
на съществуването...
И... на мен, че душата ще спре да
кърви.
Аз съм като дърво, чиито листа
са опадали. Останал съм гол, вижда се
само душата ми. А тя е празна вече,
пресъхнаха и капките в корените.
А ти?
С брадва сечеш стъблото,
замахваш с ярост и с всеки
следващ удар си по-близо до
сърцето ми. Знам ли, може би там
се целиш? Може би искаш да отсечеш

красотата, за да останат само изсъхналият 

дънер и плачещото сърце. Твой съм.

Ти ме създаде, Господи. Дано да нахраня

земята, да дам живот след мен.

Сечи тогава. До кръв. До смърт.