Тази нощ отново ще танцувам сам. Бос, с пусната коса, на изгасени светлини, единствено пълната луна ще наднича нахално през прозореца на мислите ми и ще се мъчи да разбере, защо съм се опитал да спусна пердетата. Не обичам да ме гледат в подобни интимни моменти, но от нахалните психо-философи (или философски психари) спасение няма. Все по-малко и по-малко ме пука. Свещите са изгасени, дискът с музиката на душата ми вече свири бавно и кърваво, така че танцът може да започне.

Тук ли си отново? Чувствам присъствието ти. Някъде около мен си, призрачна моя любов. Тази нощ обаче нямам нужда от теб. Магьосникът ще танцува сам. Както винаги го е правил, в интерес на истината. До скоро, даже до тази вечер, ако трябва да бъдем абсолютно точни, това нещо ме притесняваше и вадеше на бял свят едни странни неща, които са непознати за повечето "свестни" (според женското определение) мъже. Едни странни капчици вода, стичащи се по брадясалите ми бузи със скоростта на водопад от чувства. Май им казвахме "сълзи". Ние - хората, магьосниците, вещерите, които все още можем да обичаме. Но това е непонятно за вас, обикновените, "свестни", лъскави кукли без лица, нали? Както е непонятна и самотата. Вие никога не сте сами. Вие трябва само да щракнете с пръсти и веднага около вас се натрупва тълпа клошари, готови да съдерат дори най-интимните си места, за да ви угодят. А аз, въпреки че съм вълшебник, дори цяла нощ да щракам с пръсти, няма да успея да сътворя подобна магия...

Вече не ми пука обаче. Тази нощ ще танцувам сам и за пръв път от началото на съзнателния ми живот това няма да ме вълнува. Омръзна ми да крия жезъла си под мантията, да прибирам на опашка косата си и да изричам псевдофилософски фрази, за да се харесам на тази или онази. Тази нощ аз съм самият себе си.

Ритъмът на барабаните отеква в празната стая. Така до преди известно време отекваха и нежните думи, които приказвах на една от тези кукли. Само, че Барби няма как да бъде изкушена с магьосник на бял кон. Тя иска Кен (не кренвиршите на онази българска фирма, макар че не бих се обзаложил, че фройдисткото тълкувание за фалическото подсъзнателно отъждествяване не е минал ей така, между другото, през нежната й главица).

Аз обаче не съм Кен. Не съм кукла и няма да позволя да си играят с мен. Не искам да бъда поредната безсмислена жертва, паднала в олтара на един подрастващ сексуален вампир - център на интриги и игрички.

Затова тази нощ ще танцувам сам. Поне ще знам, че след края на танца няма да погледна очите на жената срещу себе си и да открия пустота, безсмислена сласт и кухи мисли. Ще видя единствено тъмнината - моята най-вярна приятелка през всичките тези години. И може би, след като свърши танцът, двамата с нея ще се целунем - истински, не като децата, които мислят, че подареното захарно петле е по-добра придобивка от кървавочервената роза. Ще сплетем устни и около нас няма да съществува нищо друго... освен нас двамата, разбира се. Ние двамата сме вечни, защото докато по света има глупци и "свестни" невежи, ще съществува и мрак... а докато има коравосърдечни и бездушни кукли, ще има и идиоти-магьосници, които да ги обичат и да позволяват чувствата им да бъдат подритвани като улични помияри.

Няма да си искам обратно огънчето, което запалих в теб (ако въобще някога е горяло). Нека тайно цял живот съжаляваш за онова, което е било в ръцете ти, сравнявайки го с посредствеността. Отварям широко процорците. В името на Мрака, не ми пука! Гледай, ако искаш! Ревнувай от тъмнината! Прави каквото искаш!

Тази нощ ще танцувам сам. Но не самотен. За разлика от теб.