Те не знаеха и не се преструваха да знаят защо живеят, знаеха само как да го правят дотолкова, че да не се налага да се сблъскват с грозните страни на живота и на хората. Вярваха в идеята, че светът и останалите са част от един, макар и мръсен, много добре смазан механизъм, който ще се движи с или без тях по своите собствени правила. Не е добре да бъдат на пътя му, когато колелцата му го понесат с пълна скорост. А личната им свобода зависи от това колко добре схващат тези правила и колко успешно се съобразяват с тях.

Всеки от тях беше най-малкото дете в семейството, от което идваше. 

Несъзнателни последователи на идеята, че всеки е невинен до доказване на противното.
Дипломати.
Откриватели на простия принцип, че хората се усмихват много по-често, ако им се усмихнеш пръв. Нека всички сме си близки. Дават ти нещичкото, което търсиш, ако ти им предложиш нещо от себе си. Почти сигурно е, че ще успеят да се харесат на другите. ... и един на друг.

Вметка: Чисто чудо е, че съществува някакво уважение между тях. Или то ще се разруши след като борбата приключи? Борбата за уважение – всеки показва стандартите си, критичност към другия. Който извади картата Разбиране или Желая те автоматично губи играта. Картата Обичам те е за най-крайни случаи и в зависимост от това колко валета крие тя, или колко дами е събрал той в ръкава си, води до съвсем различни изходи.
Но развитието на играта е история за някой друг път. Сега разглеждаме правилата, думичките в техните собствени черепни кутии. 

Но разбира се, те никога открито не биха си признали, че искат нещо от някого, не, това би било под достойнството на всеки уважаващ себе си човек. Всеки от тях е способен да се справи сам, не са те хората, които имат нужда от емоционална привързаност. Те са тези, които я предлагат. Инвеститори в човешкото внимание, инвеститори на състрадание. И твърде големи идеалисти, за да си позволят да свържат тази дума със своята собствена идентичност.
Защо не ти звучи добре? На някои въпроси авторът няма да отговори. Оправяй се.

Те бяха невероятно добри в умението да потъпкват собственото си достойнство. Бяха свикнали да предоставят времето си, отредено за работа и преследване на мечти, за търсене на думите от посланието им към живота, за да угодят на нечии прищевки за деня, за вечерта, за да поддържат нечия идея за собствения си образ. Образ на хора отговорни, на отдадени, на интересни (колко любима дума), на част от обществото. Планини, пързалки, партита, веселие с туршии, именни дни, ходене до битака, пиене. А вътре в себе си това ли искаха? Тези занимания? Ам, маратоните сред есенните листа, какво? Залата за катерене, джадайските движения между двете стени, боулдър, халките, лоста? Тишината на планината. Музиката на китарата, мислите, които са си напълно лични, изпети в песента и. Музикалната теория на пианото, защо има този синтезатор, защо той седи вертикално? Ами потъването му в медитация из горите на Стара планина... тренировките... отново тишина. Дебелите книги по математика от учителя и в гимназията, старите сборници по физика на руски от учителката от още осми клас, началото на израстването. Започнатите книги на български автори, на Тери Пратчет на всевъзможни езици – английски, руски, немски, френски, томовете Дикенс и други класики, книгите за вселената, тези пълни със загадки от приятелите, които си мислят, че тя обича да мисли. Онази книга по икономика, записките по математически анализ, лекциите по механика. Книгите по климатология. Учебниците по история, които тя си съхраняваше да бъдещето. Флейтата, която той си купи, само за да я остави. Тук тя може да го надцака, направи същото с цели три хармоники. Идеите за джаджи и изобретения. Работата на село. Swing танците. Тя от началото на израстването си ги беше харесала и не ги беше забравила. Той си хареса танцуващо момиче. Оставиха всичко.

И вместо всичко това, цялото и внимание е насочено навътре в хората, другите, цялата му критичност е обърната като нож към него самия, към сърцето на неговите проблеми. А светът гори. И времето минава. И двамата го чуват, усещат, и се мразят. Защо? Защото не могат да бъдат, всичко, навсякъде, по всеки възможен начин. Защото са безлични. Няма време. Те имат ограничения.  Тя иска да намери своето лице, той – да се отърве от своята собствена личност. Тя неволно ту е съсредоточеното умно тихо момиче, ту онази шумната с мнение за всичко, интересният човек, който може да говори с всекиго и приключенства, творческата личност, която пише и рисува. Поезия, проза, песни, лица, приятелче, малко момиче, тази, които малко плаши онези тримата, четиримата, петимата, кара ги да не знаят как да се държат. Но и тя не знае как да се държи. Странната, тази, която не е била с никого. Напоследък е била с всички. Повърхностна, но дълбока.
Той е душата на компанията, но никога плътно там, непостоянен, обичан от момичетата монах, винаги влюбен, но винаги отказващ се, нерешителен но и убеден в идеалите си. Вече го наричат ебач. Но той е обожател на добротата, макар че само тя никога не успява да го задържи сама по себе си. Дълбок но повърхностен. Отдаден на нещата, които обича, заради пътешествието, не крайната цел, но винаги в посоката на човека, който трябва да е.
Страх ли ги е да се потопят? Не, те обичат ледената вода на живота, обичат да им се изправят косите и да има какво да ги стресне и да ги държи на нокти. Обичат да опитват. Да са тези, които слушат другите и се учат на правилата на живота. А кога ще могат те сами да са полезни и да научат някого чрез своята собствена история?             

И двамата узряха късно. Сякаш се бяха сграбчили за чувството на... детство. Безкрайните възможности, колосалният потенциал и капитала на времето, което притежаваха. Моралният компас, който ги направляваше, винаги имаше мнение за посоката им, но то винаги се менеше, под влиянието на нечий магнетизъм. Под влиянието на всеки с достатъчно остри черти, с достатъчно голяма увереност и устременост. О, как искаше тя някой остров в морето и как искаше той някоя котва, за която да се хване. Някой, който да каже нещо с малко думи и да те накара да се замислиш, да го разбереш. Как да му покажеш че разбираш? Някоя, която само с поглед би го накарала да се зачуди къде е сбъркал. Как да я убедиш, че си готов? Някой, който не е като тях. Как да ги накараш да ви харесат? Можем. Ще бъдем като тях. Хора, които, говорят, за да кажат това, които имат да казват. Хора, които винаги показват това, което са, и винаги това някак се оказва красиво и... интересно. О, светът е вълшебен. Със сигурност те не разбират как работи той. Дали някой разбира? Да, Момичето със синята рокля и привлекателния смях разбира, тя се харесва. Тя харесва мястото си в живота. Да, момчето с буйната коса и разкопчаната риза знае. Винаги себе си, с цялата си енергия, той е просто един от всички останали, но не е като другите. И това е добре. Не само е добре, те те гледат така, че да се вгледаш в очите им, да подушиш парфюма им, да усетиш допира на къдриците им и да чуеш смеха. Или спокойния глас.  

И в действителност, как така останалите вършеха това, което им е отредено? Как всички други са си на мястото? О, колко отдадени бяха всички. Има ли професия, която не е изкуство? Има ли занимание, което не е впечатляващо, дори само заради факта, че някой е решил да се отдаде нему – да вложи енергията си и вниманието си, цялата си мисъл в нещо, разпознавайки неговата значимост без дори да осъзнава?  Даваш това, което се очаква от теб, вървиш по пътя на кариерата си, защото това не изисква твърде много креативност. Решаваш проблемите, които са ти зададени, не намираш своите собствени. И продължаваш напред.
Преди да кажеш нещо, трябва да си сигурен. До какво ще доведе това? Как ще реагират приятелите, любовниците?



П.С.
Това е писано преди поне 3 години, сигурно 2020. Макар и да е чисто хипотетично, или пък хипербола, боже мой, по някакви начини съм същата -- хинт на несигурност в себе си, нечовешко любопитство, все още присъства чувството за спътник в живота със същите грешки, но и същата любов към света. Тази безличност ми е дала наистина да се допра до много различни хора и да се поуча от тях. Но вече стигам момента в живота си, в който виждам как не мога да съм с някого без първо да знам коя съм. Не че не мога -- не искам. Досега винаги съм жертвала всичко в името на пътя си. Досега винаги е било плахо. Сега го правя със сигурност. Сега го правя понеже знам, че нямам друг избор. Сега съм готова да жертвам гореизброените, в името на градеж. Да създам живота, който искам за себе си. Ще е толкова хубав, че да го живея сама. Ще дам на приятелите, събирани като камъчета по пътя, да го оцветят, както ще им дам да рисуват с бои по стените на апартамента ми. Досега не виждах бъдеще, цел. Сега ще мисля за тях, ще си ги представям и ще ги сбъдвам.

Това е една невероятна свобода- която ме свързва директно със света, ръцете ми ще пишат, драскат с молив по листа, ще рисуват, ще чистят, ще сменят мебели, ще оправят лампи, ще пипат скалите, ще ме дърпат нагоре. А краката ми ще ме водят до чистия въздух, с приятелите, ще танцуват, тичат. Но аз не ще забравям, че съм сама на пътя си. Че цялата отговорност е моя. За всичките ми действия, думи, за сбъднатите и несбднатите мечти, за съжалението, обичта, която съм дала. Всичко вече е съзнателно. Сънищата ще са мехурите, изплуващи на повърхността на мътилката всяка нощ, всяка сутрин, умът ми ще се избистря. 

Човек трябва да познава себе си. Това е моя път, това е първата ми цел. Като втората е -- всяко разбиране да има израз. Написани думи или песни, нарисувани символи, прочетена книга, проведен разговор. И междувременно ще работя. За да работя ще трябва да знам за какво. Все още мисля, че никога няма да оставя физиката. Ще работя за нея, а и за да си изградя път в света. Има време. НО в началния акт - ще намеря приоритетите си. Всички украшения, описани горе идват чак след като има структура. Пръво правилата, после свободата. Първо гръбнака, който крепи, после плътта, която го краси. така ще бъде. все още вярвам. и вярата ми става все по-силна. защото нямам друг избор.