15.06.2013 г., 18:39 ч.  

Театър 

  Есета » Други
1222 1 0
3 мин за четене

  Бях нахлузила ролята на Айсберг и буквално можех да присъствам като бучка лед в чашата за уиски на съседната маса, отколкото да съм добра компания на режисьор, дошъл чак от Монреал.  Колко е такъв, спрях да мисля в мига, в който го видях и вътрешно започнах да се смея и никак не се смеех тихо. Ако се бях засмяла гласно и Господ щеше да се хване за корема от смях, подозирам че го е направил, защото както валеше  из ведро, веднага щом слезнах от тролея, спря да вали и настана Арабски задух и влага. Сега пък що да се потя, Господи стига с тез шеги!! Та той беше едно пораснало джудже: - Господи!! Срамота, удари ме да не си мисля такива неща за хората -  рекох си пак ли на мен  тез малчовци, то и за обичам да се шегувам и да играя, но това вече е прекалено??... смеех си се в себе си, но външно очите ми не трепваха.

    Обичам да съм сред хората и да наблюдавам роли, сцени и декори, но когато участвам  в чужда сценка, макар и по мое желание ми идва в повече в такива моменти. И билети си бях купила, но за градския транспорт, де да бяха за театъра, но нали сезонът е приключил, трябваше да играя на живо – импровизирах и до къде стигнах,  до бучката лед в чуждото питие. Питайте ме как се играе, без репетиции. Погледнах се отстрани и си връчих наградата Оскар, а всъщност каква е награда за бучка лед не знам. Може би фактът, че ледът разхлажда, е достатъчна утеха. Човечецът съвсем обикновен лъхаше на евтини цигари, въпреки че кутията беше Лъки страйк, а парфюмът му бе едно бледо сияние от миналата година с неясен произход, обаче  си говорим за Армани. Истината е че  есенцията която се носеше след него, беше на загасени фасове. Боже, какво говоря може и да беше режисьор, но аз не се впечатлих, а той най-вероятно беше потресен от факта, че изражението ми не беше на  жена, която може да е впечатлена. Та този мой лед създаде една мълчалива обстановка, темите изобщо не ми бяха интересни, даже от споменаването за Будизма и Шива ми стана още по-скучно. Беше нещо като да ровиш в чинията с деликатеси адски преял, но за да не обидиш домакинята, трябваше да изядеш и десерта. Аз обаче нямах грам апетит. Човекът, струва ми се, беше малко притеснен, исках да видя това притеснение което се изразяваше в споменаването на неговите вяли спомени от тук и там, които далеч не ме хвърлиха в бурни овации. И какво в крайна сметка да си мисли човек след такава невзрачна среща с абсолютно непознат, изплувал от някакъв циничен сайт за запознанства - нищо. И моят отговор НЕ, който прозвуча като камшичен удар на зададения въпрос, дали бих участвала в негов клип тези дни, който му се бил присънил докато ми гледал снимката снощи в сайта. Не, се заби като стоманен пирон в стената, а той потрепери от този резонанс. Аз изиграх ролята си на живо и перфектно, а той бе решил да ме запечати на филмова лента, какъв апотеоз за моя талант, и какъв провал за него. Как така този режисьор не можа да ме впечатли. Представете си само докъде стигна мойта арогантност, да не си дам номера  при положение, че той си го даде. Даже не потвърдих дали наистина ще отида на срещата и не само това, но и  излъгах с абсолютна артистичност, че ми беше приятно и може пак да се видим. Единственото което ме впечатли от този епизод, беше неговия абсолютно елементарен телефон Нокиа, буквално от миналия век, няма да цитирам година на производство защото знам, че можете да смятате... Разделихме се, той нахилен 32 карата усмивка, а аз тичах да се прибера. Измих си три пъти ръцете, но май трябва да се изкъпя с телена четка, защото миризма на загасени фасове се просмука и в мен.

Нали това е театър и можем да бъдем всичко,  аз  трябваше да сваля грима и да нахлузя маската си на палячо, но не и този път. 

 

МБ.

© Мария Терзийска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??