В този твой свят болката е тъй присъща, тук, където мечтите ти не стават реалност и бавно падаш надолу, губиш цялата си мощ, тук съм, ти не ме нарече свой приятел, а предпочете да си ми враг, убиваш ме със своето безпокойство.
 Когато чуя името му, червата ми се обръщат, защото след това негово име, знам ще последват хиляди ругатни, които не искам да чуя. Колкото и да си права, не мога да се примиря, защото ти искаш да ме загубиш.
  Сравняваш се непрестанно с мен, а знаеш ли какво съм аз?! Аз съм нищо за този свят, не, не съм по-добра и ти го знаеш, знаят го и всички останали. Какво имам?! Абсолютно нищо, поисках да имам любов, но ти предпочете да ми я отнесеш, не, не си виновна, аз трябва да съм, защото ти позволих да го направиш.
  Сега, след всичко това, се съмняваш в мен, да, има защо, но повярвай ми, няма смисъл.
  Боли ме, ще спреш ли да ме нараняваш?! НЕ мога повече да слушам, не желая да плача повече за теб, ти избра пътя си сама, не, аз не съм ти толкова виновна! Чувствам се като в затвор. Непрекъснато удрям главата си в стената и търся изхода, по който да продължа, ето ме, аз съм тук, сама съм! Когато имах нужда от теб, ти беше заета, сега аз трябва ли да ти го връщам по същият начин?! Страх ме е, знам, че така ще те загубя, но се питам имаше ли смисъл да те имам, да предоставя всичко свое, а ти да не престанеш да се отнасяш с мен така. Ти, не кой да е, а ти, същата, пожали ме, чуваш ли?! Моля те, спри да ме убиваш с от болка ранените ти думи, искам да заплача, но нямам сили, отдавна са пресъхнали тези за теб сълзи, искам да крещя, но не мога, до смърт удрям главата си в клетката си, сама съм! Аз сама го направих, сама избрах това свое начинание, а сега е време да продължа да се затварям и дано от мен да не остане нищо.