Толкова дълго те чаках...
Всяка стъпка по паважа пробуждаше надежда в моята душа.След мъжкия ти аромат
обръщах аз глава.Аз те чаках и дълго те търсих: като посърнало цвете, очакващо
дъжд; като разплакано дете, търсещо нежна ласка.
Аз се надявах...
Тази безнадеждна мечта пареше сърцето ми, изгори усмивката ми.А после, после
пламъкът на надеждата тихо и бавно угасна.Тя се изгуби – там, някъде в душевните
бури, в черните облаци на съмнението, между зловещо скърцащите клони в
дългите ми нощи.
Няма я...Омръзна и да ми бъде спътница в отчаянието.И като всичко друго и тя ме напусна.Промъкна се в очите ми, избяга със сълзите ми и се скри в мократа ми възглавница.
Аз бях загубена и вече съвсем сама в целия свят – пустиня...
Тогава Ти дойде! ...