Толкова дълго те чаках
Толкова дълго те чаках...
Всяка стъпка по паважа пробуждаше надежда в моята душа.След мъжкия ти аромат
обръщах аз глава.Аз те чаках и дълго те търсих: като посърнало цвете, очакващо
дъжд; като разплакано дете, търсещо нежна ласка.
Аз се надявах...
Тази безнадеждна мечта пареше сърцето ми, изгори усмивката ми.А после, после
пламъкът на надеждата тихо и бавно угасна.Тя се изгуби – там, някъде в душевните
бури, в черните облаци на съмнението, между зловещо скърцащите клони в
дългите ми нощи.
Няма я...Омръзна и да ми бъде спътница в отчаянието.И като всичко друго и тя ме напусна.Промъкна се в очите ми, избяга със сълзите ми и се скри в мократа ми възглавница.
Аз бях загубена и вече съвсем сама в целия свят – пустиня...
Тогава Ти дойде!
В една тиха вечер.Прегърна ме.И аз разбрах:мечтите не са глупави.Ти си реален.Любовта беше пронизала със сладостно-скръбната си стрела и твоето мъжко сърце.
...Беше тъмно, но ти, Слънце, ме некара да загоря, да живея.
...Беше зима, но хиляди прекрасни, многоцветни и ароматни цветя-мечти ме обсипаха, когато Ти се наведе и ме целуна – без фалш, без преструвки.И този път... Завинаги.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димана Миткова Всички права запазени
! Преживяно, премълчано, изстрадано... но в крайна сметка - добре заплатено с цената на днешното ми щастие!
