Трагичният път на себепознанието
Седя си и си мисля. Знам ли коя съм? Знам ли коя искам да бъда? Разбира се, че да. Ако ме попиташ как се чувствам и какво мисля за себе си, мога да напиша книга за недостатъците, качествата, добрите и лошите страни, държанието ми в различни ситуации и на различни места, чувствата ми, изобщо да опиша себе си като човек. Попитай ме коя искам да бъда и също ще ти дам подробен отговор. Но познавам ли всъщност моето вътрешно Аз?
Не, не го познавам и едва ли някога ще имам честта да се запознаем. Често си задавам въпросите: Какво правя на Земята? Защо съм тук? Как съм попаднала тук? Защо точно аз? Какво трябва да правя с живота си и защо го живея изобщо? Отговори не намирам. Ще намеря ли някога? Едва ли, поне това го знам. Другите хора също са си задавали тези въпроси и също не знаят отговорите.
Трудно е да разберем самите себе си. Защо сме такива, защо реагираме така в определени ситуации... Това е себепознанието, което се постига много трудно. Външният свят е красив, лесен за разбиране, носещ щастие и радости. Чувала съм, че вътрешният свят на човека не носи удовлетворение, а нещастие. Колкото повече научаваш за себе си, толкова повече се разочароваш. Но колкото и да не искам тъга и болка при узнаването на вътрешното ми Аз, не искам да оставам в недоумение, любопитна съм да разбера защо съм такава. За момент се замислям за това, а после продължавам с домашните и уроците си, подтикната от времето и ежедневието ми. Някои хора са твърде заети и нямат време да мислят за отговорите на милионите въпроси по отношение на вътрешния им свят, а други пък се отдават на това да го разберат. Дали стигат до някъде? Да, но страдат и се отказват. Други пък, без да осъзнаят, са навлезли прекалено и не могат да спрат, докато не се съсипят тотално, знаейки истината. Как ли бих постъпила аз, ако тръгна по трагичния път на себепознанието?
© Мая Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Дваш по-трагично да не тръгнеш по него
Да, бе да. Няма нищо по-хубаво от незнанието. Необременен от знание живот. Мъкато по пътя на себеопознаването..болката и агонията са неописуеми. И знанието, което следва след всяка болка тежи като огромен товар и те разкъсва. И започваш да цениш онези моменти, когато зад усмивката ти се е криела не болката от неразбирането ( или разбирането ), а просто радоста от живота. И ако имаш избор, ако все още можеш да спреш процесът на себеопознаването ( ако все още не си тръгнала по пътя ) ...бягай далече и никога не се питай..защо? -
Така е,всеки има право на мнение. Благодаря ти, че изрази своето
-
Според мене Истината не боли. Мисля, че болката идва по-скоро от неразбирането и неприемамето на Истината, от нашите субективни възприятия спрямо Нея. Ако Тя прави човека нещастен, то кое може да го направи щастлив? Фалша?... Не мисля.
Когато човек се слее с Истината и намери устоите си в Нея, тя може да му носи само радост според мен... О, аз определено не съм този човек, намерил устоите си. Но просто някак си усещам, че Същинското не е толкова изкривено и уродливо, колкото изглежда от началото.
Някак си си мисля, че всички ние сме светли, сърдечни същества, но ни е хванала някаква масова амнезия и... не помним.
В известен смисъл май всеки е на пътя на себепознанието, дори да е извървял само една две дребни крачки. Но си мисля, че преди човек да го е изминал, не се знае дали този път е изцяло трагичен.
Това си е мое мнение, не ангажирам никого с него.
Макар че това есе изразява различна гледна точка от моята, все пак ми харесва. Хубаво се изразяваш и имаш вътрешен Стремеж, а това е много важно. -
Така е. Благодаря
-
-
Харесва ми!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
