Болката е голяма част от нашето ежедневие. Дали физическа или психическа, всички я изпитват. Всеки го боли. Тя не свършва, ден след  ден, гадост след гадост теб просто те боли, няма избавление, няма дори малко облекчение... само болка.

Преди мислех, че животът е интересен, изпълнен с хубави и лоши моменти, които взаимно се компенсират, правейки живота, поносим. Е, не е! Животът просто е гаден! Независимо колко оптимизъм влагаш, колко много се опитваш да го прикриеш, да се усмихнеш и да си кажеш, не, не е лош, ти просто не можеш! Нямаш причина да го направиш. Едно хубаво нещо ще се случи, след него десет гадни. Има ли смисъл, дори да се опитваш да го оправдаваш, надявайки се утре всичко да е наред, утре слънцето да е по-ярко, утре... утре да си щастлив.

Писна ми да чакам утре! Всеки ден гледам как най-скъпите ми хора ги боли! Всеки ден си казвам утре всичко ще е наред, те ще са щастливи! Заспивам с надеждата за светлото утро. И когато се събудя и разбера, че живота е все толкова гаден и тях все така ги боли, разочарованието става по-голямо.

Не е честно! Това са добри хора, с чисти сърца, търсещи малко цвят в този сив свят. Защо трябва да страдат? Това ли ще ги направи силни? Така ли ще се стимулират да успеят? Това ли е великият план? НЕ! Болката не е помощно средство, тя не е нашия учител, тя просто боли и ни разяжда малко по малко, капка по капка, без да можем да се избавим от нея. Имаме ли избор? Никой няма да се предаде, няма да достави това удоволствие на коварната съдба. Ще се бори с всички сили и ще победи! Това е моралната поука, с която искам да живея, но така ли е наистина? Какво точно ще победи? Ще се справи с една гадна ситуация, само за да се изправи пред друга. Това ли е великата „победа“. Това ли ни прави силни?

Живеем в един омагьосан кръг, без изход. Ние сме затворници в един свят без морал, свят в който доброто е отживелица и се надяваме, че един ден всичко ще е наред, но то няма да бъде. Може и да е за малко, много малко, докато не стане гадно и всичко не започне отначало... Имаме ли избор, не! Единственото, което можем да извлечем от цялата тази помия са хора, с които да я споделим. А може би, точно това е целта на живота. Да, той е гаден, но може би, това е и предназначението му, да ни поступа, но поне да сме заедно докато го прави.  Ако имаш хора, с които  да го споделиш и които да те върнат на краката ти след поредната порция гадост, някак си става по-лесно. Единственият положителен аспект на безкрайния кръг на страдание, е че не си сам в него.

Искам да вярвам в това. Искам и да си върна оптимизма, който всеки път ми даваше надеждата, че има щастлив край! Но, дори и да не мога, искам да вярвам, че имаш ли любими хора до себе си, всичко става по-лесно. Самото им присъствие те кара да имаш надежда, най-вече, защото не искаш, да ги гледаш как се мъчат. Всяка тяхна сълза, е символ на всяко „утре“, което не са получили,освен това тя е и парче от твоето сърце, късащо се дори при мисълта, че ги боли. Само заради тях съм готова да се надявам, че всичко ще е наред и да се опитвам да оцелея.

Утре всичко ще е наред!