I
Усетих тихия шепот на гората. Зовът ù носеше в себе си елфичен напев, отдавна забравен от хората. Понесен от вятъра, той се отъркваше в клоните на гордо изправените вековни дървета. Тези древни души, пазители на горското царство, скрили себе си от очите на света, знаеха защо сега сам се разхождам сред безкрайния хоризонт от зеленина.
Не знаех къде ще ме отведе този зов, но дълбоко в себе си вярвах, че трябва да го последвам. А каква ли друга алтернатива имах. Мирис на догарящи страници в пожар от хаотични мисли, пукот от напористи спомени за белезите, оставени върху човешкото ми сърце.
Странник, бродещ сред тесните и криволичещи пътеки, облени от бледа светлина, това бях Аз в този мъгляв облак на самота. Но нещо в мен се пробуди. Гласът на дивата природа изрева и разлюля всяка клетка. Поривът ме облада, защото аз му се отдадох. В петите си усетих див мустанг, неговата неистова сила ме понесе в обятията на гората и аз започнах да тичам с бясна скорост, унищожавайки полета на всяка мисъл. Свободата ме теглеше към себе си и ме подканваше да я прегърна, но изведнъж...
- Ела... Ела при мен!
Сигурно е халюцинация, поредната игра на ума. Трескаво се огледах. Навсякъде цареше мир и спокойствие, дори животните се бяха притаили в скривалищата си. Зеленината, обгърнала взора ми преди, сега бе променила оттенъка си под залязващите лъчи.
- Тук съм. Не усещаш ли присъствието ми?
Сияйна светлина порази очите ми и в тази секунда на досег тялото ми се превърна в субстанция от атоми. Огромна притегателна сила ме издърпа към себе си, имах усещането, че навлизам в пространството на черна дупка, но съзнанието ми все още бе цяло.
Нямах време да осъзная случващото се, сякаш за секунди бях задрямал и в съня си се събудих в друга реалност.
- Къде съм? Това Раят ли е?
Единственото, което виждах пред себе си, бе космичната пустош, цялата необятната вселена с нейната поразителна красота стоеше между мен и Бог. Поех дълбоко дъх, а с него и онази живителна прана.
- Дали да се гмурна в този океан от блещукащи галактики и звезди? Къде ще ме отведе? Нямах сили да разсъждавам, оставих очите да бродят в това пространство лишено от време и мисъл.
- Кой си ти? Откъде долавям гласа ти? - попитах аз, имайки чувството, че шепотът идва от всички страни.
- Какво искаш от мен ?!
- Досега бях тих и безмълвен наблюдател на твоя земен живот, но аз неистово желаех да достигна отново до теб, и силата на това желание отвори портала, през който те доведох тук. Трябваше да открия за сетен път пътя към теб. Загубих те в човешката реалност, но тук сред безкрая ние можем още веднъж да се докоснем.
- Безмълвен наблюдател... път към мен?
- Да, към теб.
- Не ме ли позна, любими?
II
Имах нужда да чуя отново онези две думи, тези две капки еликсир съживителен пролетен дъжд, които подхранваха душата ми през целия ù човешки път. Раздаваща се до безкрайност като Слънцето, твоята светлина пропука вледенените ми мечти , а любовта ти проникна с цялата си сила в дълбините на погребанатa ми от мрак същност.
Дори и тук, отвъд материята, аз копнеех неистово за този вечен миг, в който ще те докосна и след това ще се разстеля безбрежно, носейки със себе си дъха ти. Щастлива съм отново да те съзерцая, макар и само енергийна вибрация, аз съм пламък нестихващ от буреносни чувства, чакайки те толкова дълго, за да ти ги отдам отново.
Красива нашата земна приказка, остана недовършена, без край, но сега тук, в тази пресечна точка между проявеното и непроявеното, ние можем да се докоснем един друг, защото нашите Души са вечни частици от необятната шир. Любовта ми към теб е толкова силна, че успях да те издърпам в този космичен отрязък, за да се полюбувам на очите ти, тук те нямат своето физическо проявление, а са просто енергийна холограма, но блясъкът в тях е същият като този, останал запечатан в паметта на Душата ми.
III
Потреперих от тези думи, които като приливна океанска вълна нахлуха и ме завладяха, бях неспособен да мисля, усещах земетръсния им кънтеж в съзнанието си, исках единствено да почувствам допира на душата, която някога бях обикнал с цялата си земна същност, любовта помежду ни, бидейки споделена, но и толкова краткотрайна, не успя да остави следа...
Аз издишах събрания през годините гняв, болка и ридания, и вдишах дълбоко щастието от тази неочаквана среща. Тук, в космоса, ние вече не бяхме човешки същества, а две трептящи вибрации, жадни за огъня на страстта.
Невидимата ù топлина ме обгърна плавно, покри ме като плащ от ярки звезди, имаща единствената мисия да тлеят в неугасващата жарава, наречена вселена. Неусетно ние се носехме във вихъра на божествения танц, летяхме свободно, както някога в света на сънищата, а напористата и мощна сила на Любовта гореше в нас като сюблимираща супернова в мига на своя завършек. Енергийните ни тела се вплетоха в захват, наподобяващ две змии, обгърнали кадуцея на Асклепий, и в този космичен акт на сливане, тантрическият екстаз ни понесе през Безкрайността със скорост, по-бърза от светлината.
Шеметно ние навлизахме в светове от хармония и красота, като Две души, които се раждаха отново, излюпени от ангелско яйце, ние вдишвахме звезден прах. Бавно, като наркотик, той се просмукваше в нашите Асури, очите ни започнаха да трептят с цвят на разцъфнал копнеж и криле от огнена страст ни понесоха в незнайна посока... небитието бе вече нашето скривалище.
Пътуващи в пясъците на безвремието, сред мълчание, заровено в пустинен сняг, задрямала мечтата ни в съня на вечността, сега бе събудена за сетен път. С четка от пламтящи комети, рисувахме онези неземни картини, които ничие човешко въображение допреди не бе докосвало. Стаена в сърцата ни, Любовта бе силата в окото на ураган. Неусетно се бяхме превърнали в уроборос, самопоглъщащи се един друг, божествени и несъвършени.
Ние не желаехме да преживяваме повторна мъчителна раздяла, както по времето на земното ни съществуване, и избрахме да пропътуваме заедно пътя към сърцевината на Слънцето, за да слеем душите си в едно, за да се удавим в божествения огън, вдъхнал ни някога живот. Неусетно около нас изгряха дванадесет бели лотоса и всеки от тях изпрати към нас лъч духовно пробуждане.
По пътя планетите от слънчевата система ни приветстваха. Плутон, криейки лицето си от слънчевите лъчи, изпя мантра, за да възбуди още по-силно пробудената вече в нас кундалини, Нептун ни дари със симфония от дълбините на божественото сърце, а Уран ни приветства с просветляващи мъдрост и познание, защото оттук нататък ние вече нямаше да бъдем разделени между невидимото и тленното, нямаше да има посоки четири от кръстопът, от които да изберем своето поредно превъплъщение и да преодоляваме поредната изтърколила се самсара.
Спряхме се пред Сатурн, за да се полюшкаме върху неговите пръстени, и да си припомним миналото, което оставяхме зад гърба ни. Оттук Юпитер изглеждаше величествено красив, и тъй като щедростта му беше пословична, щом минахме покрай него, той ни позволи да отпием от бокала с божествена амброзия. Опиянени, носейки се във валса на дионисиевата страст, губейки всяка идентичност, не ни оставаше нищо друго, освен да се наслаждаваме на пътешествието.
Марс направи най-дълбок поклон, знаейки, че в ръцете на всеки воин няма по-силно оръжие от ЛЮБОВТА. Душите ни потрепваха като нежни струни на арфа, опънати от ръцете на Венера, всяка целувка насищаше аурата ни с безброй цветове, и сред тази космична одисея оставаше единствено Хермес да ни преведе през портите на Хелиос.
Сияеща, спътницата на Земята не успя да сдържи радостта си и проплака със сребърни сълзи, изпращайки ни едновременно с приветстващ и прощален поздрав.
Никой от нас не разбра с какво бяхме заслужили тази божествена милост, защото само сърцето на Бог бе достатъчно чисто и милосърдно, за да приеме в своето вечно лоно душите на две човешки същества.
Преди Слънцето да разтопи телата ни, ние се сляхме в общ енергиен вихър, и без страх поехме към сърцевината му.
Вече бяхме едно с цялото, дъх от дъха...
© Аматерасу Всички права запазени
Чудесно!
С обич!