26.04.2011 г., 23:40 ч.

Великденска тъга 

  Есета » Лични
1156 0 0
2 мин за четене

           Казват, че дяволът живее в нас, че той ни кара да вършим лошотии, че ни изкушава и примамва. А след това, търсейки опрощение на греховете, запалваме свещичка  и в нейния искрящ пламък се отразява нашата изтерзана душа. Но дали наистина искаме да се докоснем до истинската прошка, или просто това е акт на мнимата ни вяра, на мнимото ни чувство за изповед?! Видях пламъка на хиляди свещи, но не срещнах истинското смирение, истинската вяра, истинската сила на желанието за прошка. Никой не отвори сърцето си за думите на отеца, никой не приюти в себе си истинското християнство, никой не бе способен да прозре същинското тайнство на онази свята нощ...

          Видях и себе си... Там, където хиляди души чакаха камбанния звън да отмери броя на греховете им, там, сред море от непозната вяра, лъжлива набожност и престорена загриженост. Нима всичко е изгубило онази вълшебна магия от детството, когато тайно исках да се слея с тълпата и да стана част от тайнството на празника или просто това е била една фантазия, която с отлитането на годините придобива реални черти и открива истинското си лице?! Съществувала ли е някога вярата в жертвата на душата и нейното пречистване, съществувала ли е някога истинската прошка, изтерзана, но намерена, потъпквана, но постигната?

          Блъскайки се между тези мисли, аз видях себе си... държах свещичка и в нейния пламък всичко ми се стори някак различно. Молих се тази светлина да отвори сърцата и душите, молих се за изгубеното щастие, молих се за онзи Остров на блажените, молих се всичко да се превърне в истинско, както беше някога. Помолих се вярата да не угасва, както угасват свещите, помолих се да намерим истината, да открием прошката, да поискаме да живеем, а не просто да съществуваме.  Помолих се както камбаната отеква с медния си глас, така и в сърцата да отекне поисканата и дадената прошка, да остави следа след себе си и никога да не бъде забравена.

          Може би живея в нереалния свят на неживяното щастие, но вярвам, че то е истинско, че то съществува, но в повечето случаи е недостижимо. И забравено... Повярвах, че може да го възкресим, но имаме ли сили и желание, имаме ли нужда от него, или вече сме забравили какво означава то? Свикнахме да живеем като нечовеци, горчиво безчувствени и вглъбени в собствената си глупост. Загубихме се, търсейки пътя на истинското живеене... Затова пламъците на хилядите свещи угасваха едни след други, а ние се опитвахме да ги съживим отново и отново... а те продължаваха да гаснат. Падахме, обикаляйки божия храм, падахме и нямаше кой да ни вдигне, защото всичко е едно безразличие и фалшива вяра. Не откривах никъде нещо истинско, не откривах подкрепата, от която се нуждаех, не откривах подадената ръка за помощ, разпознах единствено егоистичния тласък за неистинско спазване на ритуала. Просто тълпа от хора, които рутинно изпълняват някаква прашна традиция, в която дори и не вярват...

          Дори и звездите, търсейки да докоснат душите на грешниците, ни гледаха с укор и голяма доза страдание. А дълбокото небе сякаш се спускаше все по-близо до нас и ни притискаше, чакайки да измоли истинската смиреност и прошка. Но тях ги нямаше, не открих дори и парчета от тях, просто бяха заровени в тъмните дебри на душите и като нещо пагубно никой не смееше да ги пусне и да омагьоса света.

© Радостина Зотева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??