11.06.2012 г., 12:46 ч.

Втори коловоз 

  Есета » Други
1271 0 0
3 мин за четене

Втори коловоз

(размисли на железопътната линия)

 

                            На И. К., която ме качи на влака...

 

ЛЮБКА: Ние искаме да се качим във влака  и да се махнем от тук.

       ХАРИ: Къде?

    ЛЮБКА: Там… Където отиват другите… На някое място, където…

ХАРИ: Такова място няма. Целият свят е Титаник и всички хора сме пътници.  Единственото бягство е илюзията.

 

из „Оркестър Титаник”, Христо Бойчев

 

 

Странно място е гарата. Не е ясно колко сълзи, мечти и усмивки са оставени на нея. Колко срещи. И колко време. В очакване. И в страх – ще пристигне ли влакът, ще спре ли...

Ако съзнанието ни е гара, а хората в живота ни – пътници, които търсят правилното купе, то като че ли нещата започват да наподобяват една добре позната рамка. Не го ли правим, наистина? Толкова ни е страх да не би да не сме на правилния коловоз, че съвсем забравяме, че всъщност ние го избираме. За да е пълноценно същество, човекът трябва да преодолява непрекъснато. Именно в това ежедневно преодоляване се състои еволюцията и значимостта ни като част от Вселенската система. Какво обаче правим ние? Вкопчваме се във втори коловоз и в собствената си ранимост. Признаваме грешките си, но отказваме да живеем с тях. Оправдаваме слабостите си като нещо непоправимо. Иска ни се във влака на собственото ни съзнание гарите, купетата и пътниците да са строго регламентирани, без нарушения в разписанието. Всяко закъснение и промяна ни плаши до смърт. А пътникът без билет – какво прави той в нашето добре подредено купе?! Как е влязъл и защо сме го допуснали? Какво ще ни струва глобата за нередовния пътник? А впоследствие? Ако всяка раздяла е една малка смърт, то какво ни преражда отново и отново... и после пак? Каква е действителната цена на нашия втори коловоз и готови ли сме наистина да я платим?

Железопътните релси блестят като че ли със собствен, а не с отразен блясък. А може би е блясъкът на страховете ни – за другите и за нас самите. За грешките ни, за собствените ни вини, които винаги ни задушават много по-силно от чуждите. За казаните и неказаните неща. И ако освобождаването от всеки един малък страх ни помага да се видим по-добре в замъгленото и неясно огледало на собствената си преценка, то си струва да повярваме че „Истината ще ни направи свободни”. Свободни да погледнем на себе си с по-виждащи очи. Понякога просто трябва да оставим страха си от другите някъде между втория и третия коловоз и да позволим на влака да ни заведе на нова спирка. Само така ще можем да чуем между тракането по релсите и собствените си мисли, освободени от тесногръдието.

А иначе ни остава просто да чакаме. Да чакаме влака да спре...

© Черната Котка Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??