Въображението, какво ли не постига
Днес за първи път стигнах до мястото, неопорочено досега от моите съмнения и предразсъдъци. Неприкосновено за никой друг, то беше и все още е само мое.
Този следобед вървях в тежкия и сух въздух на прашния и изпотен град, но за разлика от другите милиони пъти, този беше различен - някак пречистващо ми подейства липата и жълтото, с което бях облечена.
Болезнено нещастна в моето самосъжаление бях вчера, а сега просто вярвях и забравях живота си момент след момент. Не мислех, просто исках да бъда щастлива и успях. Беше кратко, едва забележимо. Нямаше място за колебание, нито време да осъзная истинско ли беше. Само хладна съживяваща вълна от забравени спомени изпълни с надежди моето лято и с очакване на следващите такива моменти - сега живея само за тях, само за моето щастие, само за себе си.
Жалко за пухкавите облаци, когато дъждът ги пронизва и ги превръща в безсърдечни и грозни фигури, жертвали красотата си, за да бъде доволен светът. Какво ти носи жертвата освен угризения, че не си помислил за себе си. Какво ти носи лятото, ако не оцениш липата му. Какво ти носи любовта, ако не те обичат и омразата, ако не те мразят.
Децата на моята фантазия разрушиха истината и въдвориха илюзия. Спасиха света си моите герои. Те ще се грижат за мен,когато загубя всичко от всички. Но аз пак ще бъда щастлива без вас и без любов, защото тя и вие сте част от истината.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Полина димова Всички права запазени
