Радостта е слабост на хората. Щастието, усмихнатите очи са едни от най-прекрасните неща в това гърне, пълно с бели и черни зърна, наречено живот. Да изпиташ щастието е опияняващо за душата, иска ти се все да си така извисен, но още по-вълнуващо е да видиш красотата на щастието върху лицето на любимия или любимата.
В книжата си отец Никодим пише по спомени за любимата - как се радвала на бели рози и как обичала да се кичи с тях. Белите рози се свързват с новото начало, чистотата и невинността, смирението и духовността. Вероятно и любимата на отец Никодим е била вярна и невинна. Може би именно с това я е запазил в спомените си.
С бялото зърно се разгръща добрината на покойния отец, а не някой негов грях. Той оставя по една бяла роза всеки ден, за да я намери някой нещастен или объркан човечец, чиято единствена радост може да е тази бяла роза. Той си спомня обичта на любимата си към тези цветя и тъй като му липсва, решава да види изписана същата тази радост върху лицето на някой непознат. ...