Болката … Тя е извечна, тя е първосъществуващото. От нея е произлязъл светът и дори след неговия край тя ще продължи да съществува. Няма нищо по-вечно от нея, дори Слънцето. След като то спре да свети ще остане болката от спомена за топлината му.
Всеки човек го боли и то непрекъснато – дали ще е върха на кутрето или сълза в дъното на окото – това няма значение, от значение е само това, че болката съществува, независимо от нашето желание. И нищо не може да я спре. Да, вярно е, че за физическата болка има лекарства и че тя може да бъде премахната, но не е ли тя израз на онази другата, вътрешната болка. Онази, която яде човека отвътре докато от него не остане нищо … или по-точно – нищо достойно за уважение.
Страшното е, че не можем да си помогнем един на друг, защото ние, хората, сме егоистични същества. Всеки път когато протегнем ръка да помогнем другиму, правим това, за да облекчим собствените си страдания. Но най-лошото е, че въпреки всички усилия, които полагаме, със всяко наше действ ...