Искам да разкажа за един човек, когото познавам от дете. Много добър мой приятел, може би най-добрия. Не знам защо го правя, може би просто искам да разкажа, да споделя със себе си. По една или друга причина живота ни беше разделил, но ни събра отново. Няма да забравя този ден, деня, в който го видях отново. Изглеждаше прекалено самонадеян сякаш света беше в краката му, сякаш нямаше нещо, което да не може да направи. Като се замисля той винаги можеше да направи всичко, което поиска. Винаги можеше да направи всичко стига да го поиска. Та както казах самоуверен точно това беше той, страхотно чувство за хумор, надсмиваше се на всичко и най-вече на себе си, не познавам много хора, които го умеят.

Един ден тази увереност, че всичко може да бъде както той иска по някаква причина изчезна.. не той не се промени нито държанието към другите нито безразличието към идиотите нищо само изчезна искрицата блестяща в очите му. Тази искрица, която го караше да вярва, че може всичко. По някаква причина тя беше угаснала, той се беше предал.

Всичко вървеше по старому, никой не забелязваше душевните му терзания дори и най-близките му хора. Само той знаеше какво му е, но не можеше да го излекува... или поне така си мислеше. Спомням си веднъж как влезе в стаята, погледнах го в очите и видях сълзи. Беше направил всичко възможно да не се издаде, бе измил лицето си, бе избърсал всяка следа, но сълзите бяха в карамеления оттенък на очите му, въпреки това влезе и започна да крещи да не би някой случайно да забележи, че му има нещо.

И така живота продължаваше да минава покрай него без той да може да му се наслади, без да може да усети радостите и неволите му, всъщност за него всичко беше неволя той усещаше само болка, която майсторски прикриваше. В душата му се бе настанила само тъга и ако нещо не се случеше тя щеше да премине в отчаяние. В това очакване на нещо да се случи или просто всичко да свърши минаваха дни, седмици, месеци.... години. Много дълги мъчителни години. Един ден нещото се случи. В стаята влезе тя... няма да забравя погледа му когато я видя за първи път. Изведнъж нещо проблесна само за част от секундата но видях блясък, искрицата се беше завърнала. Може да е било за толкова малко но аз знаех, че не е безвъзвратно угаснала. Година по късно говорихме и го изгледах.. не го попитах какво му е, но имаше едно такова излъчване сякаш можеше и знаеше, че може да смачка всичко и всеки, който се изпречи на пътя му. Имаше цел и искаше да я постигне. И я постигна. На следващия ден изглеждаше едновременно и щастлив и притеснен и не знам още какъв. А погледа му... не искра, в него имаше пожар. Истински бушуващ опустошителен пожар, а причината за него беше само и единствено тя.

Това беше тя за него, един пристан, даваше му мечтаното спокойствие. Веднъж след време събрах кураж да  го попитам какво чувства той към нея. Бяхме седнали да пием по едно две само двамата. Начина по, който говореше той за нея, начина по, който грейна целия когато заговори за нея и начина по който възможно най-бързо си допи питието, остави 10 лева на масата и си тръгна, за да се прибере при нея ми казаха всичко. Той я обичаше и щеше да я обича докато е жив. И беше готов да направи всичко само, за да бъде тя щастлива, беше намерил смисъла на живота си. Беше сигурен, че някой ден когато дойде време иска да умре в ръцете и. Беше сигурен, че иска да я направи щастлива. И някой ден ще успее.

Бъди щастлив, приятелю!