През дългите, уморителни и по-малко уморителни години от моя пропилян във времето живот, съм се запитвал непрекъснато – съзнателно и/или подсъзнателно – дали имам във себе си вътрешно разбиране за посоките, които съм изпуснал да поема в частта от мига, когато съм поел по дадена посока. Въпросите, определящи вероятностите на отговорите са били «почти винаги» диаметрално противоположни на вероятните правилни отговори. Ще попитате «Защо?» и ще бъдете прави. Ами защото посоката/посоките, които бих могъл да поема в сюрреалистичната съдбовна диаграма на своя все пак кратък живот са винаги коренно различни от посоките, които съм решил в момента на решението да поема. Това е все едно да гадаеш за разликите на умственните възможности на детето си, ако то се бе родило не във вторник, а в петък, 13 число. Вероятностите да разбереш това, което ти е дадено да разбереш са неизброими, както са неизброими космите на лявата ти ръка. Ако си успял все пак с невероятни усилия да ги преброиш до края, то никога няма да бъдеш сигурен, дали някой от току що изброените косми не е «отлетял» с космена скорост към току що изпрания ти килим. Така, че по е нормално, ако си се родил човек обичащ да се занимава от време на време с вътрешното си разбиране, да прегледаш предварително пустотата на току що изпитата от устните ти бутилка и с тананикаща уста да се отпуснеш спокойно върху смачканата си възглавница и изпразниш главата си от непреходните неща.