ЗАД ДЕБЕЛОТО СТЪКЛО НА ПРОЗОРЕЦА
-"Ку-ку. Ку-ку." - показа се за малко през тясното си прозорче, огледа се наоколо за да види дали нещо не се е променило след последното и надничане и явно незадоволена, тя поклати неодобрително малката си пластмасова главичка и се прибра на сигурно в часовника. ?>?>?>
-"Хей, хей! Защо избяга? Защо и ти ме оставяш сам."
Нямаше смисъл да викам, надали щеше да се покаже преди следващия кръгъл час. Такава си беше тя - инат. Пък и моята компания не и беше много приятна и не изпусна и този път възможността да го демонстрира по своему. Но аз знаех, че тя стои там в своя дом и ме слушаше.
Чувствах се сам, но не и самотен, защото в този момент не исках да бъда с никой, пък и едва ли някой би се побъркал от искане да бъде с мен. "И защо ли?" питам се аз. Въпреки, че не я виждам, явно имаше уважителна причина - човек не може ей така безпричинно да търпи последствията си. Това само предизвика у мен някакво силно чувство за вина и ми скапа настроението. Без да знам какво беше всъщност престъплението, аз знаех кой е престъпника. И може би не исках да виждам никого, защото се укривах, тук, на сигурно зад дебелото стъкло на прозореца и си мислех... Никой не може да ми забрани да си мисля, такава цензура засега не съществува. Мислите ми първоначално доста разхвърляни в хаос, постепенно заставаха на заден план давайки път на спомените, които като черно-бял филм изплуваха пред очите ми и ми пречеха да виждам, а мечтите ми преливаха една в друга подобно някаква хомогенна течност. Боза! Буламач! Гади ми се, но не мога да я повърна. Мисленето ако не полезно, то поне не беше и вредно... Глупости - вредно си беше. Хората трябва да престанат да мислят и да мечтаят. За какво им е? Мечтите водят само до разочарования. Ако са сбъднати - то е защото са сбъднати (според китайците наи-лошото пожелание е “да ти се сбъднат всичките мечти”), а ако не са - то е защото не са. Да ама някои ще кажат: "Добре, ние ще устроим света без мечти, но така човечеството би спряло своето развитие и прогрес?". И какво от това? За какво развитие говорим? Нима хората са станали по-добри от тези живели през I век например? -Напротив. Днес омразата е по-голяма.
...Съвестта ме гризеше. Защо? - Не знам. Но трябваше обезателно да го намеря инак нямаше да престане тъпата болка, идваща отвътре. Върнах се назад - в детството. Всички ме обичаха и а обичах всички. Тогава чувството на вина го нямаше. Неговото място заемаха хиляди, милиони, безброй много мечти, мечти, мечти. Мечтаех да порасна, да стана самостоятелен, да се сблъскам с живота. Но май, че в действителност се получи приказката за онова дете, което жадувало да има хеликоптер. Пораснало, учило, работило и най-накрая си купило хеликоптер, но...нямало мечта.
А мечтите са различни – едните са тези които по всякакви математични, физични или социални закони са невъзможни. Примерно искам да имам крила и да летя редом с птиците. Но тези мечти съществуват само в детството и колкото повече опознаваш тези закони и истини, те излизат от обхвата на думичката “мечта”. Другите мечти са по-страшни, защото те имат макар и нищожен процент успеваемост. Този процент се нарича “надежда”. И така човек се надява, надява, а то все не става, не става, ...следователно тези мечти водят до разочарованията, защото надеждата умира последна, но и тя все пак умира и то бавно и мъчително...
Но за разочарованията: Първото е когато откриеш, че Дядо Коледа не съществува. Може би това е така, защото в този момент осъзнаваш, че си малко пораснал. И така човек , приел идеалите, изградил си една представа за заобикалящото го, тръгва по своя самостоятелен път, в очакване всички да са като него. Но в един хубав ден се сблъсква с нея - госпожица Жестока Действителност и стига до противоречието идеал-реалност. Разочарованието е твърде голямо, защото очакванията му са били други, почувствал се е излъган от себе си. Пример за такова разочарование е любовта, която е колкото и красива, толкова и коварна, или едно приятелство, завършило с предателство. И за да оцелее тая душа човекът трябва да промени светогледа си, трябва да взаимства от другите за да бъде част от обществото, капка вода в океана на фалшивото и подправеното, а онези вечните идеали са сигурно забравени в дълбините на младата душа.
Бях готов да обичам целия свят - никой не ме разбра; и аз се научих да мразя... Как може да обичаш, а в замяна да те мразят и то именно заради това, че обичаш. Явно има някаква грешка в задачата. Но кой ти търси грешката, просто се сменя досегашната формула с друга по изгодна(можеш да го наречеш с термина “еволюция” или “приспособяване”)....и идва третото разочарование – разочарованието от самия себе си. Ти изведнъж разбираш, че си един от нас, един от тези, които си смятал за несправедливи, жестоки и виновни. И ето в речника ти се прибавя нова дума – отмъщение.От къде накъде другите ще се държат така с тебе, не може ли и ти да се държиш така, да подражаваш, да си избиваш комплексите и да ги набиваш на някой друг. Хайде давай! Браво!...Какво, да не би да се почувства виновен? А какво си направил? – Нищо нередно или поне нищо, което другите да не са правили. Да не би сега да искаш да бъдеш малко детенце, играещо безгрижно в пясъка. Искаш, но как ще стане ако вървиш заслепен от собствената си глупост по отъпкания път, който е еднопосочен и ти го знаеш много добре. Така, че спри за миг и прецени трезво следващите си стъпки за да не се настъпиш сам и да паднеш. Помисли като един “уникален човек”, а не като “един от другите”, кое е правилно и кое не е, отърси се от хорската заблуда и предразсъдък и се бори за справедливост, защото това, че “те” са много не означава, че са прави, напротив, понякога показва колко по-голяма е тяхната глупост и заблуда и тогава ти ще стоиш отстрани и вътрешно ще се смееш на тяхната наивност. Дори притиснат всестранно от ежедневието, ти не трябва да се отказваш. Бори се. Не се оставяй в техните лапи, защото или ще станеш един от тях или много бързо ще навлечеш болничните дрехи и ще прекараш остатъка си в някой диспансер. Знам, че е трудно, но никой не е казал, че победите са лесни. Няма ли да се почувстваш щастлив от удовлетворението накрая смело да кажеш: “Аз се старах да живея пълноценно и правилно и правех добро.” Моето време вече е минало, но за вас ме е страх, защото...
- “Ку-ку. Ку-ку”. Показа се за малко, поклати малката си пластмасова главичка и отново се скри на сигурно.
© Георги Колев Всички права запазени