Шепот в голямата стая ехти.
Ромон от дъждовни капки мокри големите прозорци.
В безсънна нощ тя върти се в студеното легло.
Защо той я изостави?
Нима не бе дала всичко от себе си за неговото щастие?
Нима не бе пожертвала младостта си?
***
Затвори вратата и й каза:
"Тръгвам си, защото ти се превърна в моя слуга.
Обикнах те, защото накара мъжкото ми его да се
почувства твой предан слуга.
Вече няма за какво да се боря, защото ти ми даде всичко
и то без усилие. Аз съм воин. Искам постоянна битка,
съревнование. Сигурността ти ме ограничава."
***
Отдаде му живота си, а той я изостави.
Трябвало е да обича себе си повече от него.
Всички по пътя ни са пътници, а ние - влак.
Посрещаме едни, изпращаме други.
Даваме по малко от себе си, но трябва да се пазим,
защото накрая оставаме сами със себе си.
Никой не ни е по-скъп от самите нас.
Жертваме всичко, заради Любовта, която е
равна на живота и смъртта.
Любов, стигаща до смъртта, е равна на
мазохизъм от класа. Тогава ние изобщо
не обичаме себе си. Ако се обичахме,
щяхме да се предпазим от реакциите на
хората, които ни нараняват.
***
Да, тя му даде себе си, затова загуби
най-скъпото си - желанието си за живот.
Ще се съвземе! Бъдете сигурни.
Но едва, когато си прости и осъзнае
колко се нуждае не от него, а от себе си.
Онова себе си, което я обича
и ще се грижи за нея по-добре от всеки :)
© София Русева Всички права запазени