Имало едно време в Слънчевата система планета наречена "Земя". Тази планета била единствената, която приютила човешки същества заради условията, които били много благоприятни.
       Но хората! Ех, хората! Тe били толкова различни по характер, че постоянно възниквали кавги между тях. Но как може да се разберат взаимно, като те самите не знаят какво искат. Постоянно хората намирали причини да се карат и тъпчат един друг, но те не знаят, че живота е суров към всеки един от тях и че тази злоба до никъде няма да ги доведе.
       Останали сами, без подкрепа и съчувствие, те се опитват сами да се справят както могат със суровия живот. Не обръщайте гръб на човек, макар и да е сгрешил, защото не е хубаво да останеш на този свят сам и без подкрепа. Не му обръщайте гръб, защото може да ви се наложи да потърсите помощ и от него. И макар да ви казва, че никога няма да ви потърси, вътре в самия него е онова чувство, което го кара да надживее болката и страданията, нанесени му от другите.
       Хора, обичайте се и не се нагрубявайте, не бъдете отмъстителни и се постарайте да не си пречите, това не е изгодно за нито един от вас.
       Ех, а Земята, горката Земя! Тя продължава да се върти около оста си и около Слънцето, но не смята ли, че някой ден на самата нея ще й  омръзне да ни търпи с всичките наши проблеми. Не мислите ли, че няма да иска да се отърве от Нас хората, които не могат да погледнат себе си, а винаги "гледат в паницата" на другия. Какво ли остава да се замислят за самата Земя. Да  си зададът въпроса, дали не сме и омръзнали и да се хванат за ръце и да кажат: “Стига толкова! Край!”.

       Хора, стиснете си ръцете и бъдете наи-вече хора! (Човешки същества, каквито са били създадени от самото начало.)

       А Земята, нека сама ни прости и да реши смата тя да ни даде ли нов шанс, с който да може да подобрим отношенията помежду си.