10.05.2022 г., 14:48 ч.  

Моля, един сандвич с яйце и сирене 

Фотография » Хора, Други
720 2 6

© Молитва Всички права запазени

Имам си традиция. Когато се подстрижа при Дани на площад "Славейков" отивам малко по - надолу на "Графа" и си купувам сандвич. Най - хубавите са там. И са на изключително прилична цена. Та и вчера така. Нали традициите трябва да се спазват. Взех сандвича и се огледах в градинката на "Седмочисленици" дали има свободно място, да приседна да го изям. А то събота, късен, слънчев и топъл следобед. Пълно с народ. Поогледах се, поогледах се - няма! Реших да го ям ходейки. Две, три крачки и хоп една свободна пейка на тротоара. Радост! Приседнах, сложих раницата до себе си, внимателно разопаковах сандвича и с безкрайна наслада отхапах. Погледа ми се зарея насреща. Там , от другата страна на трамвайната линия, точно срещу мен седеше една бабка. Беше постлала найлонов плик на плочките и на него беше наредила една тънка връзка от първия, пролетен лапад, една малка китка магданоз, две-три глави красив оранжев лук. Не можех да видя на какво беше приседнала самата тя. Беше мъничка и крехка, свита почти на две. Изглеждаше някак нереално на фона на преминаващите хора. Трамвайната линия беше като разделителна линия между два свята - нейният и моят. Имах усещането, че никой не я забелязва. Все едно беше невидима. Като че ли нещата се случваха само между нея и мен. Отхапах нов залък и видях как част от яйцето пада на ревера на якето ми. "Мразя да ям сандвичи!" - казах си наум и се засрамих. "Намерила та премерила!" - казваше моята собствена баба. Бабката отсреща не вдигаше поглед от земята.
Никога не съм имала баби. Не го разбирайте буквално. Имала съм разбира се, защото иначе нямаше и мен да ме има. Или ще да стигнем до въпроса, който така мъдро и философски разрешава Пурко - "...кокошка отвсякъде може да долети, яйцето не може!" Моите не бяха като тези легендарните, фейсбук баби - дето живеят на село. И двете бяха градски. Баба Радка живееше у нас. Имаше тежка херния и беше истински заточеник на четвъртия етаж без асансьор. Това обстоятелство беше умело и стратегически използвано от мен, за да "хулиганствам" по улиците. Тя ме викаше от балкона да се прибирам, а аз се правех, че не я чувам. Виж, брат ми, беше отговорен човек. Само пет минути по късно да се прибере и се извиняваше. Аз се появявах с два часа закъснение и се правех на "ни лук яла, ни лук мирисала". През лятната ваканция съучениците ми още първия ден биваха изпращани на село и аз оставах сама да меря софийските улици. Та вместо да се науча как се ловят жаби в селския вир се научих как да взимам трамвая до "Света Неделя" и да отивам в работата при мама. Всъщност това беше нейна идея. За да разтовари баба от отговорност и чувство за вина, че не може да ме опази и дисциплинира. Така че това, което научих беше да пиша на пишеща машина още преди да тръгна на училище. Баба ме научи да чета, защото не й вярвах, че ми чете приказките докрай. Та така ...Докато другите деца емпирично научаваха кое е вол, кое е бик, аз четях книги. Една след друга. Безспир. Най - силния ми спомен от нея са корите за невероятно вкусната баница, която тя правеше/ как ще е баба, ако не прави баница/. Помня корите, защото тя ми имаше доверие и след като ги източеше /огромни по моите детски измерения/ ми даваше да ги нося в стаята, където на единия креват постилаше бяло платно, за да ги поставям върху него да засъхнат. Докато я носех кората се разкъсваше на няколко места от собствената си тежест, защото беше фина като китайска коприна. Но и затова баба имаше приказка, за да ме утеши и насърчи - "дрипава циганка пред царя излиза". Помня ръцете й. Помня как, когато вземеше осемнайсетте си лева пенсия единственото, което си позволяваше е да ми даде пет стотинки и да ме помоли да й купя една лимонадка от отсрещния магазин. Останалите 17.95 даваше на майка ми, за да помогне на семейния бюджет. Баба Радка - тиха, мълчалива, скромна, силна, изпълнена с достойнство и аристократизъм. Бедната градска жена, за която три яйца бяха лукс и разкош. Отнесе я една пневмония, пуста да остане. Бях само на осем години. Тя беше майката на мама.
Бабинката срещу мен е все така неподвижна и започвам да се чудя истинска ли е или не. Хората, които минават между мен и нея стават все повече. И все така никой не я забелязва.
Баба Мария. Майката на татко. За пръв път ме е видяла, когато съм била на три годинки. Семейни воини, както се казва. Само й споменах името тук и ме лъхна студенина. До ден днешен не знам дали тя ни обичаше - мен и брат ми, внуците от първородния й син. И седнала, и права, винаги с опънат гръбнак. С дядо ми ни взимаха понякога след разледяването на отношенията за десетина дена през ваканцията. Никога няма да забравя, когато излезех на огромната тераса на тяхната къща мириса на топъл, току що изпечен хляб, който идваше от фурната отдолу. Гукането на доволните гълъби, които идваха да се хранят там. Голяма беше къщата. Еркерния прозорец, който ме удивляваше. Наредените плетени дамаджани с шипки през есента, за шипково вино. Шиеше на цялото си семейство дрехите - рокли, ризи, палта и всичко необходимо. Пазя и нося от къща на къща, театралните костюми, които тя е шила за детските ни тържества. На брат ми - костюма на принца от сатен и коприна, с перо на шапката. А моите са два - принцеса за незнам коя си приказка от тежък винено червен плат, с ръкави и деколте обточени с дантела, златната коронка, която ми направи татко и бялата рокля на Снежанка за новогодишното тържество в забавачката. Не си спомням да ме е прегръщала, нито да ми е чела приказки. Единствената близост, ако мога така да я нарека, беше когато се опита да ме научи да плета дантела. Буржоазка - живяла охолно да едно време, високомерна, студена, с чувството, че целия свят й е длъжен. Не е въпрос на произход, въпрос на характер и домашно възпитание е. Майката на татко.
Дояждам сандвича. Мисля си колко много умалителни има на думата баба - бабче, бабинка, бабенце...Бабчето отсреща се размърдва и вдига поглед - нейният свят и моят свят се срещат. Моят свят със сандвич от два и шейсет и нейният свят, в който тези два и шейсет са почти непостижими. За нея никой няма да разказва спомени.
 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Руми! Бабите са медиатори - между нас и родителите ни! Ако се замислим това е една супер важна роля.
  • И снимката и разказа ти са чудесни. И аз имах две баби, едната наричахме маминка(по Шуменски). Невероятни спомени имам с нея. Бях на 25г. когато тя почина. Баба ми във Варна почина когато бях на 6г. Спомените ни са най- хубавото което ни остават!
  • Двете ръце на снимката всъщност ме предизвикаха да напиша текста. Но те, двете могат да съществуват и поотделно. Много се радвам, че застанахме на "една линия" Милена!
  • Колко много казват две ръце. Историята, започнала от твойто сърце ме поведе към моето. Благодаря ти.
  • Пиша си аз от време навреме, да разтоварвам от скучното ежедневие. Но не ме влече да издавам книги и да хабя хартия. С теб направо ще излезем роднини, по съдба, Джаки. Благодаря ти!
  • Текста е достоен да го публикуваш в разкази. Развълнува ме. Аз също нямам баби и дядовци. Майка ми се е омъжила сирак, а родителите на баща ми съм виждала толкова малко пъти и са починали, преди да си ги спомням. Не знам какво е да имаш баба.
Предложения
: ??:??