Molitva (Молитва)
31 122
24.05.2022 г., 16:11 ч.

Сън в пролетен ден или за формата на тъгата 

Фотография
871 1 6

© Молитва Всички права запазени

 Къщичката стоеше малко по - нависоко от останалите. Двете прозорчета на фасадата ѝ обграждаха малката дървена врата от двете страни. Засводени, приличаха на човешки очи с повдигнати от учудване вежди. В клоните на храсталаците и изостаналите на доизживяване овощни дръвчета изшумоля лекия полъх на пролетен вятър. Подпрях се на оградата ѝ. Нямаше подходящо място да приседна, а болките в краката ми вече бяха почти непоносими. Чух някакъв шум - не можах да определя нито от къде идва, нито какво го предизвиква. "Отвори се порталът на времето." - помислих си аз и едновременно с това пред мен застана една стара, самотна жена, която притеснено загръщаше избелелия си и износен халат. Бутна с пръст очилата си и повдигна глава да ме види. В посивелите от годините ѝ очи преминаваха образи. Все едно разглеждах семеен албум. Търсеше да разчете и да намери зад побелелите ми коси, коя съм.
- Ти имаш ли босилек вкъщи? - попита тя - Трябва да го полееш!
Образите от стария албум бяха изчезнали от погледа ѝ.
- Имам! - казах аз и се сетих за трите жалки стръкчета, засадени в една чаша, троянска керамика, поизкривени, защото търсеха слънцето.
- Пролет е! - продължи тя - Трябва да се кастрят дърветата и да се изчисти шумата! Трябва да се почистят и божурите от миналогодишните стъбла и листа! Я, виж! Отдолу напират новите стъбла. И орехът трябва да се отреже! Цяла зима блъскаше по покрива! Ще го повреди!
Трябва, да трябва! През прозореца на моя апартамент ме гледат един голям и стар кипарис, отляво една слива, тя вече прецъфтя, вероятно останала от двора на къщата, която се е намирала на мястото на блока. Сега, те бяха в обществената градинка и никой не се грижеше за тях. Все пак беше хубаво между мен и следващия блок да има големи дървета с красиви корони, които скоро ще се разлистят.
- В края на май ще трябва да се коси! - продължи старата жена. - Трябва да се оплеви около розите и да се разкопае около малката череша.
Няма рози, няма божури, няма лилиум, няма лилави парички на туфи, няма физалис и сребърен талер с ярко лилави цветове, няма го цветето дето така и не му запомних името и което всяка година цъфтеше точно на рождения ми ден. Няма топли летни вечери на терасата със загасващото в короните на боровете слънце. Няма вече есени с постланата с красиви жълтооранжеви листа пътека. И зими с натрупал по клоните сняг, толкова много, че те принуждават да се приведеш, за да минеш. И още, още, и още ...
Наведох се, взех пазарската чанта, наместих раницата на гърба си и също като един Исус казах на десния си крак - "Тръгни!" Левия беше свикнал да го следва. Остра болка преряза коляното ми и окончателно ме върна в действителността, в която трябваше да стигна до новия си дом. Малката къщичка остана зад гърба ми, а моите очи търсеха високия зелен блок, който като фар ме упътваше за пътя напред.

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Съвсем идентична съдба имаме с теб! Тази половина след 14 години все още ми липсва! Продължавам все още да се шляя по света, защото явно имам някаква роля в него. Не търся "същото", защото не мога да го получа. Прегръдка от мен!
  • Благодаря, мила. Живеем в сложни времена. Освен тези шокиращи събития на военни действия, всеки един от нас изживява собствения си духовен път и трудностите, с които трябва да се справи. Аз останах сама след смъртта на съпруга ми. Усещам, че половината от мен все едно че умря.. Животтът някакси де обезцвети, мечтите угаснаха. Нищо не е вече същото, но... все пак трябва да се живее, и то достойно. Хубав ден ти желая!
  • Преди две години продадох къщата с големия двор, в която живеех и я смених с апартамент в София. Повечето хора мечтаят за обратното и всички ме питаха защо съм го направила това. Питаха също дали не изпитвам тъга или носталгия. Разказа ми е почти документален, като съм вмъкнала образа на възрастната жена, която всъщност може да се тълкува като моя образ в бъдеще. Един вид разговарях с бъдещето си "аз". То винаги ще е там при божурите, овощните дървета и ливадата, която трябва да се коси. Истината е, че сложих ново начало на живота си, което да ме облекчи, защото къщата и градината не са сама жена.От момента на раждането си ние всички вървим към края на живота си и трябва да можем да го приемем с неговите хубави и неговите лоши неща. Защото все пак това е животът, Джаки! Благодаря!
  • Хареса ми фотографията, Молитва. А текста ме натъжи. Подскажи ми как да го тълкувам...
  • Исках да последвам съвета ти да го публикувам в "свързани", но нещо не можах да разбера как се прави. Със следващото ще пробвам пак! Благодаря, Хари!
  • Хубаво направено!
Предложения
: ??:??