Година, наситена с изключителни политически събития!

Студентски бунтове в Америка, Европа, Азия…

Париж в барикади, Италия в окупации…

В Америка се лее кръв…

Източният блок под знака на Пражката пролет…

Ето събитията последователно:

5 януари - Дубчек оглавява Чешката компартия!

16 януари - самозапалва се Ян Палах!

4 април - убит Мартин Лутър Кинг!

6 май - студентските вълнения в Париж!

20-22 май - първият конгрес на съюза на българските писатели.

Изгорена е книгата „Люти чушки” на Радой Ралин и Борис Димовски!

5 юни - убит Робърт Кенеди!

18 юли - публикувано е писмото до ЦК на ЧКП, което завършва:

- Да бъде разгромена контрареволюцията!

21 август - войските на Варшавския пакт окупират Чехословакия!

В България се пропуква пропагандния контрол на режима!

Подкопан е икономическият монопол на БКП!

Неистов страх от реформи и либерализация.

Не е ясно какво точно става в Чехословакия…

На целия този фон: войната във Виетнам!

Година на процеси, които прекроиха световната политика…

При тези условия (28.7 / 6.8) се проведе ІХ Световен младежки фестивал.

                                                          *

Не знаехме какво точно става у нас и около нас!

Информацията беше съзнателно туширана, в повечето случаи скривана.

След като Георги Марков започна да чете своите „Задочни репортажи”, западните радиостанции, единствено у нас, бяха заглушавани…

Режимът не жалеше сили и средства да държи обществото в неведение!

Народът е примирен и изгубил вяра за промяна.

През 50-те години ниско летящи самолети хвърлят позиви и подхранват надеждата…

До 1959 г. прибират всички потенциални противници на властта!...

Реалните противници отдавна бяха ликвидирани… без съд!

Опитите за преврати не вдъхват надежда за промяна.

Приемат се като борба по върховете за власт, която не касае народа…

Който и да оглави държавата – все комунисти ще управляват…

Мисълта за промяна на режима беше изключена от мислите ни!

А за промяна от Москва беше извън представите на цялото човечество!

Народът беше манипулиран до състояние на масова психоза!

Процедираха безпроблемно и без притеснения за последствия!

                                                           *

В Студентския дом ни събраха 20-тина секретари на ВК на Комсомола.

Тук се помещаваха:

Студентски дом на културата - директор Стефан Енчев,

Студентският районен комитет на Комсомола - секретар Енчо Москов,

Ботевски районен комитет на БКП – секретар Георги Георгиев.

Фестивалният комитет се помещаваше в сегашната сграда на СДС.

Беше построена специално за световния форум.

Председател на Фестивалния комитет - Петър Младенов.

Дойде от Видин, където е бил І-ви с-р на ОК на БКП.

Никой не беше го чувал, ни виждал – просто „изникна”.

Бяхме двайсетина души комсомолци, от които познавах трима-четирима.

Краси, Коля Бурмов, Мишо Северин и може би Ботю Ботев…

Обясниха ни, че ще бъдем на разположение на фестивалния комитет.

Летяща бригада – нещо като момчета за всичко…

Спяхме в някакво училище, оборудвано с казармени легла и одеяла.

Впрочем, за тия десет дни едва ли сме спали 30-40 часа.

Беше безкрайна денонощна фиеста – запознанства, приятелства…

Интересни срещи се правеха ежедневно в клуба на Студентския дом.

Имах шанса да се запозная с Валентина Терешкова и Леонид Леонов.

Станала легенда, Валя беше невероятно женствена и нежна.

Спинът още не беше известен, целувахме се в уста, като стари приятели.

И до днес си спомням пухкавите нежни устни на Валентина!

Леонов се държеше по военному – дори беше дошъл с униформа.

Пихме водка, радвахме се на контакта с тези изключителни личности.

Днес едва ли бихме имали подобно изживяване при среща с космонавт.

Но тогава бяха минали само 6 години от първия полет в Космоса…

Интересен контакт имах с младежки театър от Мексико.

Непосредствени и общителни като италианци.

Театърът беше естествено частен, водеше ги режисьорът им.

Завършили бяха някакви школи за актьори.

Интересувах се от начина на обучение в тези школи.

Не бяха и чували за Станиславски, Майрхолд, Вахтангов…

Имаха голямо желание да покажат фрагменти от техни спектакли.

Нямаха заявка и не бяха включени в официалната програма.

Уредих им да играят в Учебния театър на ВИТИЗ.

Радостта им беше огромна при такава възможност за изява!

Написах съобщение на входа на Института и салонът се напълни.

Тогава публиката не беше проблем…

Преди всеки откъс режисьорът запознаваше публиката със съдържанието.

Осигурих преводач - студентка от испанска филология.

Без да са чували за Станиславски, те работеха по неговата система!

На края на фестивала ме поканиха в Мексико на техни разноски.

Не можеха да проумеят, когато им обясних, че това е невъзможно!

                                                          *

В залата, определена за нас, отнякъде бяха донесли радиостанция!

Денонощно дежуреха някакви момчета - сега се сещам какви са били.

Явно половината от нас са били „комсомолци” с пагони...

Това обясняваше липсата на контакт между нас…

Откъде ще знам например кой е с-р на Комсомола в МГИ или ХТИ…

В това море от запознанства нямаше значение „кой, кой е”!

За „подробности” време нямаше…

                                                        *

Един ден някъде около 14 часа по радиостанцията съобщиха:

„Делегацията на ГФР прави извънреден митинг пред Мавзолея!

Издигат лозунги с „цитати” на Мао!”

Преведено, за нас означаваше: Митинг трябва да бъде провален!

През 60-те години китайците бяха олицетворение на „загубена” нация.

Когато искахме да обидим някого, иронично го наричахме „китаец”.

Самия Мао го смятахме за невменяем смотаняк.

Системно ни внушаваха, че неговите идеи са „глупави и вредни”!

Какви бяха точно тези идеи - не знаехме!

И никой не казваше – не беше важно…

Дошли да ми дават акъл, някакви, дето не ги смятаме за хора!...

Въобще какво искаш от нация, дето яде два пъти на ден…

До последния българин бяхме „нахъсани” срещу всичко китайско!

                                                         *

На бегом се изнесохме към площад „9-ти Септември”, т.е. пред Мавзолея.

От ъгъла на „Раковски” и „Руски”, вече не можеше да се премине!

За първи път виждах толкова хора на едно място…

Когато се добрахме до хотел „България”, вече се бяхме изгубили…

След мен се провираше само едно момче, на което и името не знаех…

От стената на Мавзолея младеж с мегафон подаваше текстовете на немски.

Целият площад – хиляди млади хора повтаряха цитатите на Мао!

За по-лесно придвижване тръгнахме вляво, покрай сградите.

Нямах и представа, като стигнем оратора, какво трябва да правим!

Все едно, там ще чакаме да се появят останалите…

Тръгнахме инцидентно, без да се уточним – уж на място да преценяме.

Никой не очакваше подобна ситуация…

Жив провал!

Митингът ставаше все по-мощен, площадът ехтеше…

Имаше много българи, които скандираха за сеир на немски.

Лудница, която никой не знаеше как ще завърши…

Стигнахме на линията на стената!

Разбрахме, че е абсурд да стигнем до оратора…

Останалите - тръгнаха през тълпата, явно не са стигнали до никъде.

Стояхме извън тълпата, която продължаваше неистово да крещи.

Над главите си размахваха жълти книжки – „цитатите” на Мао!

Тук-там се чуваха български текстове, като гласове в пустиня…

Хванах колегата за ръка и го поведох зад стената - нямаше жива душа.

Оказахме се непосредствено зад гърба на оратора!

Русоляв, с очила и бяла риза симпатичен двайстинагодишен немец.

Отпред височината на стената беше 1.5 / 2м.

Отзад обаче беше поне три метра.

Стъпих на гърба на колегата и се покатерих.

Изведнъж се оказах пред огромната бушуваща човешка маса!

Оттук нататък не мислех: знаех само, че тоя трябва да спре...

Доближих го…

До такава степен се беше вживял, че не ме забелязваше…

Потупах го по рамото… погледна ме с едно око…

Взех му мегафона, преминах пред него и със задник го метнах отзад…

Чух гласа на колегата: Ела, моето момче, тоя е луд…

Крещях антимаоистки лозунги и кой знае защо в рима.

Целият площад сега скандираше на български...

Крещяха и чуждестранните делегати, без да разбират смисъла на текста.

Площадът ехтеше…

Когато се усетиха, полека-лека замлъкнаха и се стопиха…

                                                             *

Пишейки тези редове, прерових материали, отразяващи този митинг.

                От материал на Ал. Владков се разбира, че митингът,                 

                обявен за антивоенен пред американското посолство,

                е отклонен от цивилни ченгета и проведен пред Мавзолея!

Аз твърдя: пред мавзолея нямаше антивоенен митинг, а промаоистки!

И той не беше проведен, а провален от българската делегация.

От текста на Владков разбрах, че съм изхвърлил от стената Карл Дитрих Волф – председателя на социалистическия федерален младежки съюз и ръководител на Западногерманската делегация.

В моя подкрепа помествам текст от Информация на ЦК на ДКМС:

             „Един такъв акт беше митингът, организиран извън                      

              програмата, посветен на войната срещу Виетнам, пред   

              американското посолство, който беше отклонен и завърши 

              пред Мавзолея, но вече не като митинг срещу войната във

              Виетнам, а с ултралевичарски лозунги, сходни с позициите на

              Мао Цзе Дун”…

                                                         *

Използвам случая да се извиня на г-н Волф, днес мастит немски издател.

Ако аз издигах подобни лозунги в ГФР, можеше и да не оцелея…

Такива бяха времената…

                                                        *

След месец ми се обадиха от РК на Комсомола.

Награден съм със Златен медал за политическа дейност!

Да отида да си го получа.

Не отидох…

Не съм действал от никакви политическа съображения!

Ръководех се единствено и само от патриотични подбуди!

И сега Волф ако дойде да ми дава акъл, ще го сполети подобна участ…