57. Философията, доколкото в строг смисъл е европейско културално явление, се дели хронологически на (1) антична, (2) средновековна (схоластическа), (3) на Новото време (модерна) и (4) съвременна (постмодерна). (Понятието "постмодерна епоха" не бива да се смесва с понятието "постмодернизъм".) Античната философия започва с Талес и завършва с Аристотел. Средновековната започва с патристиката и завършва при Ренесанса. А модерната започва с Декарт (рационализъм) и Бейкън (емпиризъм) и завършва с Кант (който обединява двете течения). Но с какво започва съвременната, пост-модерната, след-Кантовата философия? След Кант (освен самите неокантианци) се пръкват две псевдофилософски направления: спекулативното, това на Фихте, Хегел и Шелинг и (доста по-късно) формално-логическото, на Фреге и Ръсел. Първото е анахронизъм – то възражда схоластиката. А второто - математическа логика. Автентичните пионери на съвременната философия са Шопенхауер, с волунтаристичния детерминизъм и (доста по-късно) Витгенщайн, с логическия позитивизъм. Та през 1813-та първият издава своята докторска дисертация "За четворния корен на закона за достатъчното основание", а през 1921-ва вторият издава неговата - "Логико-философски трактат". Двата трактата, дали началото на съвременната философия, си противостоят. Т. е. Шопенхауер постановява, че формалната логика е частен - па макар и аподиктичният - случай на необходимост и че случайни неща няма. Отнасящ се до позитивния опит, законът за достатъчното основание (ЗДО) се корени в необходимостта; а необходимостта "стъпва" на: 1. емпирията (в строгия смисъл): при която модусът на ЗДО е времепространствената причинност (и в т. ч. и вегетацията, мотивацията и изборът); 2. мисленето: при което модусът на ЗДО е логиката; 3. нагледа: при който модусът на ЗДО е времепространствеността (числимостта и схематизацията); 4. волята (в строгия смисъл): при която модусът на ЗДО е собствената причинност (подтикът). Витгенщайн – на основание на езиковата реалност - отъждествява необходимостта с формалната логика и утвърждава, че всичко останало е случайна фактология. И двамата са гении, илюстрации на положението, че гениалното е просто. Витгенщайн брилянтно и неопровержимо доказва, че "това, което може да бъде казано, може да бъде казано ясно, а в противен случай трябва да се мълчи" (самата теза на трактата му). Но пък Шопенхауер прозира ето какво: "Всяко познание неизбежно предполага субект и обект. Та затова самосъзнанието съвсем не е просто и - както и другите класове познание - се разпада на познаваема страна и познавателна страна. А в дадения случай познаваемата изстъпва изключително и безусловно в качеството си на една воля. И ето че субектът познава себе си искащ, не и познаващ." (Шопенхауер, дисертацията му "За четворния корен на закона за достатъчното основание", 41, мой превод по руския превод на "ТЕРРА - Книжный клуб" - издательство "Республика", Москва' 2001.) Сиреч, от едната страна: "Говори ясно или мълчи!" А от другата: "Познавам себе си искащ." Светът е изгубил символиката си... Двете положения се взаимодопълват, насочвайки към изказна недостатъчност: обявена изрично – през разискване Ницшевото "богът е мъртъв" (Gottisttot, нем.) - от Хайдегер. И същият този Хайдегер, емблематичният философ на 20-ти век, признава накрай, че главната проблема на съвременността, а именно проблемата на недоизказаността, остава неразрешена. (Виж и "Писъкът", знаменателната картина на Едвард Мунк.) Шири се понастоящем т. нар. "аналитична философия", превзела е (в Англия и САЩ) университетите и профански свежда към семиотична проблематика езиковата проблема, не разбирайки постмодерността; и бидейки всъщност еманация на последната.