29.03.2010 г., 0:32 ч.

А то сякаш нищо не става, по дяволите 

  Журналистика » Други
1187 0 0
1 мин за четене

Седях и мислех си какво си струва в моя малък свят,

дали наистина си струва да остана в Русе – град?

И мога ли да съществувам като личност

След всички неща, преминали през моята глава?

Играех си на някаква странна игра, в която няма смисъл.

Животът ми е пъзел, в който виждам повече негативизма.

Защото растях и гледах през чуждата страдалческа призма.

 

Преди време не знаех някои неща. Сега знам част от тях.

Всички онези трудни моменти, които ми се появяват периодично (като абстиненция, треска или както там ви дойде на ум), за да ме разтърсят из основи – те са част от моя живот и аз дотолкова съм свикнал с тях, че те са част от мен и ги обичам. Те всъщност са моят живот.

Преди време не знаех някои неща... след това започнах да говоря с Егото си.

Битката срещу самия себе си. Чак сега разбирам всъщност, че тя е за всяко едно нещо, не само за онези уж важни неща, върху които се бях концентрирал.

 

 

Има неща, за които си струва човек да живее. Има неща, за които си струва човек да умре. Има неща, които не си струват да бъдат писани или говорени. Има неща, които не си струват да бъдат обмисляни. Но как да спра да ги мисля? Как да си рестартирам мозъка? Сякаш имам нужда да получа амнезия, както си мислех днес. Туп и бам - всичко забравено. Имам нужда да си препрограмирам съзнанието относно всичко, което е било, което е и което ще бъде. 

 

Скоро прочетох нещо някъде... the more i love humanity, the more i hate people.

 

 

 

© Николай Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??