N.B!   Четивото не се препоръчва на богати!

ОТ СОЦИАЛИЗЪМ КЪМ КАПИТАЛИЗЪМ  ПО НАШЕНСКИ

/весела ретроспекция на един тъжен период/

             След дълги години успешен социализам, след като редовно преизпълнявахме петилетките във все по-съкратени срокове, след множество конгреси на БКП и КПСС, на които все се отлагаше пристигането на светлото бъдеще във все по-необозрими хоризонти, взе че  най-неочаквано рухна Берлинската стена. С нея рухнаха и устоите на успешния социализъм и той се срути с гръм и трясък в собственото си пепелище.

          Големият брат се предаде, предаде се и  Т.Живков, а заедно с него и “социализъма”. На хоризонта вместо светлото бъдеще изгря междукрацията. С нея дойде и времето България и другите членки на СИВ да се върнат в нормалния свят, където основните икономически закони не стояха нагоре с краката. И като цунами ни сполетя реформата и взе много жертви. Тя беше единствения начин всичко в икономиката да си дойде на мястото т.е. завзетата от държавата чрез национализация и коопериране след Деветосептемврийския преврат от 1944г. частна собственост да си намери точния стопанин чрез приватизация, за да стане отново  ефективна и печеливша. А колкото и да не се харесва на някои бетонни глави, по-добър стопанин  от частния собственик няма. Още повече, че го проумяха и сами се предадоха  през 1989г. самите главатари на бетонните глави, след като икономиката в СИВ забуксува и докара членовете на членките му до купони и опашки за хляб и сирене.

          Това доброволно връщане обратно към световния капитализъм, който ни пречеше вече 45 години, по стар български обичай се извърши   по най-лесния и затова най-варварския начин – чрез разрушаване на онова, макар и малко добро, което вече съществуваше. И настъпи повсеместен хаос, в който основната задача на политиците ни беше да симулират, че правят, каквото трябва. Но онова, което правеха беше, че гледаха как докато трае мандатното им царуване да изгребат повече мед от кацата. Затова след като издухахме супата на “социализъма”, сега сърбаме попарата на прехода. И макар, че много вестници се опитваха да ни убедят, дето всичко върви по мед и масло, попарата си е без мед и без масло.              

          Вместо умните, различно боядисани глави на всички главатари да си напрегнат съдържанието в тях и да измислят как наличната база на  българското стопанство, което едва се въртеше на бавни обороти, да продължи да работи на по-високи обороти като се реконструира, подобри и модернизира в синхрон със световното ноу-хау, съществуващото беше раздробено, разбито, източено и естествено - спря.

          Окрупненото зорлем селско стопанство беше отново надробено, земята отнета преди 50 години с бой от собствениците й, беше върната без бой на все още останалите живи собственици, които имаха преддеветосептемврийски собственически хъс, но едва намираха физически сили да стигнат до “поДземлените” комисии. Или се стовари с пълна сила на техните потомци, които имаха физически сили, но не знаеха какво да правят с нея. Обезземлени при кооперирането, дядовците и бащите им бяха излетяли от селата, привлечени от високите заводски комини с  пушеците, бяха се затворили в бетонните килийки на социалистическите кошери и затова наследниците им за оран бяха чели само в разказите на Елин Пелин, крава бяха виждали само в учебниците по Биология и не можеха да различат ръж от жито. Онези пък, които на времето бяха останали верни на селото и ТКЗС-то, знаеха какво да правят с нея, но нямаха финансовата възможност да го направят, защото дядо им беше пропуснал да зарови гърненце със злато в градината  и защото между тях и европейските кредити за земеделие стоеше по традиция българската, все още социалистическа, корумпирана и дремеща бюрокрация, която по природа е като войската ни - труднопобедима. Който все пак успееше по необясним начин да се пребори с нея, установяваше, че европейците не даваха кредити за две крави. Дори през ум не им минаваше на тези невежи по въпросите на социализма, че прехода завари чичо на село без кравеферма.

          Ценовата политика на прекупвачите беше такава, че литър червена лимонада стана по-скъпа от литър краве мляко. И паднаха първите рогати жертви на реформата.

          Стопанството ни още не беше пазарно, но затова пък ценовата политика на държавата беше уж пазарна т.е. свободна от всякаква мисъл. И цените удариха тавана, пробиха го и изхвърчаха към небето, инфлацията се развихри като в предвоенна Германия и човек не знаеше дали парите, които сутринта е сложил в портмонето си за един хляб, ще бъдат достатъчно  вечерта, за да си го купи. Но това имаше и хубава страна – станахме нация от милионери и всеки с гордост един ден ще може да каже на внучетата си – “Ееех, деца, едно време и дядо ви беше милионер”.

          Промишлеността, неефективна и неконкурентноспособна навън, защото единица продукция у нас се произвеждаше с няколко пъти повече ток, материали и труд, поради остарелите технологии, поради това, че си имахме АЕЦ и поради други причини,  беше подмасово приватизирана най-често от разноцветни мафиотски банди и предадена за управление на хора, които в АОНСУ-то не се бяха подготвяли за капиталисти, а за идеолози или на техните отрочета. По тази причина, първите действия на тези хора, вместо да обновят ноу-хауто и да направят предприятията печеливши занапред, източиха онова, което беше останало за източване, изнесоха го навън или го превърнаха в къщи с размерите на почивни станции и последни модели лъскави коли и джипове. Резултатът – предприятията спряха окончателно.

          Реформата в банковата система се състоеше в роенето им, пирамидизирането им, източване на трезорите им и прехвърлянето им в лични сметки основно в чужди банки.

          Едрите ни търговци по някое време, докато държавата ни съзнателно или несъзнателно зяпаше нанякъде, изнесоха житото и доведоха до зърнена и хлебна криза. Великите ни политици щат-нещат, под заплахата на гладните опашки за хляб, които без малко и тях да изядат, сложиха някакъв ред. Тогава като едни Колумбовци  в търговията открихме понятието “куфарна търговия”. И не само го открихме, ами го напълнихме и със съдържание. Новите търговци грабнаха куфари и сакове и се юрнаха на юг и  като нямаше какво да изнасят, се ориентираха предимно към внос за радост на митничарската  прослойка. Така дребната ни търговия процъфтяваше известно време благодарение на тях. Те пък после бяха нокаутирани от китайците, които за разлика от турците, нахлуха заедно със стоките си в потвърждение на твърдението, че жълтата раса щяла да завладее света, което бях чувала още от дядо си в ранна детска възраст. Не малко парици от нашего брата се прехвърлиха в полза на турския и китайския народ и в резултат на това де що имаше останало живо предприятие на леката промишленост – това обувки, това конфекция, това трикотаж първо клекна, а после изпадна в кома, причинена от турско-китайското търговско нашествие.

          БорчЕтата намериха тепих да се борят за по-голямо парче от хероиновата торта и започна една борба по улиците почти като гражданска война – с ежедневни битки и геройски загинали наши олимпийски надежди и простосмъртни минувачи. Полицаите много рядко хващаха някой от тях случайно, ако не се разберат за парчетата.

          Тази варварска “реформа” мога без угризения да нарека само  с няколко думи “хайдушко подмасово източване на българския капитал”, защото не съм я гледала от балкона на почивната си станция, а съм й сърбала попарата. 

          Повсеместните разрушения навсякъде в нашенската икономика  блъвнаха защеметяваща безработица, която доведе до главозамайване на пострадалите и повсеместен социален и личностен шок, причинен от терапията, която за разлика от полската уж не беше шокова.

          Но главозамаяните и техните наследници трябваше да ядат, за да живеят – основен биологичен закон, който даже апологетите на “комунизъма” не можаха да отменят. Затова, изправени до стената на плача, глада и отчаянието, някои от тях си взеха изтрезнелите глави, а заедно с тях и всичко останало по скелета си и тръгнаха - кой по-рано кой по-късно - накъдето им видят очите по света да пеят песента “Я кажи ми облаче ле бяло...”

          В резултат на това се получи следната

ПРОСТА  АРИТМЕТИКА за българското гурбетчийство:

От около 4 000 000 българи в най-трудоспособна възраст от 20 до 50г.,

поради своето излишество  1 000 000 са по света и не са у нас т.е.

около  25% от населението на България в най-трудоспособна възраст е извън граница.

Поне 800 000 от тях са гурбетчии, които внасят в БГ най-малко – 5-8 хил.евро годишно т.е. над 5 млрд. евро годишно влизат в България  ЧИСТ ДОХОД, без брутния вътрешен продукт.

5 000 000 000 евро :  7 000 000 души = 900 евро или 1800лв. годишно т.е. 150лв. месечно на ВСЯКА глава от населението намиращо се в  България.

Без приходите от туризъм.

Без приходите от търговия.

Без парите от европейските фондове.

             Аз се питам какво правят в България с тези пари? Може би пътища, може би благоустройство, може би здравеопазване, може би образование? Не зная дали вие се питате или се надявате Европа да ни оправи. Джентълмените  няма да ни пропуснат като сме им паднали, ще ни оправят и то пак ония, които носиха мед в кацата, а не гребяха от нея, но си мисля, че макар да е с джентълменски маниер, много дълго  ще трябва да ходим разкрачени. Затова, за по-лесно - запасявайте се с вазелин! А търпението си го имаме от турско време.