Децата на новото време

         "Yolo" или "You only live once" е новото мото на тийндейджърите по цял свят в тези дни. Или поне на повечето. Докато половината прекарват времето си, опустошавайки бъдещето си и очакващите ги кариери, като се напиват като свине или се чукат с когото им падне, другата половина заляга над учебниците и публично изказва несъгласието си и възмущението от тези деца на новия век. "А ние когато бяхме млади, такива неща нямаше!" - гневно размахваше пръст госпожата пред целия клас и се мръщеше, сякаш ние ù бяхме виновни. Да, ама не. Вие сте тези, които са възпитали това ново поколение. Не може да обвинявате децата за държанието им. Родителите им са виновниците. Аз не ги оневинявам, о, ни най-малко. Даже съм от тази друга половина, която предпочита да стои затворена вкъщи с книга в ръка или да играе по цял ден на компютърни игри. С две ръце съм "За!". Да си девствен и да си непълнолетен едновременно в тези дни е рядкост. Понякога се чувствам като еднорог. Целомъдрието е нещо като мит или легенда тези дни. Но някои тук могат да вмъкнат факта, че преди много, много години, хората са се женили и са раждали деца на дванадесет-тринадесет годишна възраст. Какво се е променило от тогава? Начинът на живот, навиците, културата, приемането и разбирането за добро и лошо. Един спомен ме връхлетя, докато си мислех за човешката глупост и безобразие, налазили света в наши дни. Бях пети клас. Всички се бяхме насъбрали около една наша съученичка, която обясняваше с най-малките подробности как беше изгубила девствеността си с двадесет и няколко годишен. И докато разказваше, с твърде много жестове, този неин двадесет и няколко годишен принц на бял кон не ми се виждаше като излязъл от приказките, въпреки че бях погълната от обясненията ù. Разбирате, за едно единадесетгодишно момиче, тъкмо навлязло в пубертета, това бе интересна тема. Но чак сега осъзнавам колко абсурдно и дори ужасно е било всичко това. Преди няколко дена оглеждах главната страница във Фейсбук и разбрах, че тя и "милото" са заедно, по-щастливи от всякога. Поклатих глава невярващо и цъкайки с език, затворих страницата. Дискретността също беше рядко срещана.

Но нека помислим за нещо друго. Музиката е твърде силна, чуваш бучене в ушите си, потните тела, поклащащи се тромаво в ритъма, се блъскат в теб и мислиш, че всичко е нормално, даже забавно, докато някой не се строполи на земята до теб и те върне в реалността. Оглеждаш се и виждаш всички тези недорасли, все още учещи се да ходят, как се опитват да пораснат и да загърбят детството си. Правейки снимки полугола само по чаршаф на пода в нечия стая и качвайки я във виртуалното пространство, не те прави популярна и готина. Всъщност обърках, напротив - прави те популярна, но не по хубав начин. Но за жалост за повечето млади хора това е начинът, чрез който искат да се докажат. Съученичките ми често обсъждат завоеванията си и това ме кара да се замисля наистина над новото поколение. "Те не ме чукат, аз ги чукам!" - гордо заяви с пронизителен вик един ден едно момиче на моята възраст. Запазих мнението за себе си. Ще продължа да го правя, но едвам можах да скрия възмущението си. Разбирам, че хормоните им врят и кипят, но не мисля, че това е начинът, по който трябва да го покажат. Мълчанието е злато. Но като се замисля, от много дълго време не съм виждала златни хора. Момичетата дават телата си на всеки, който им обърне внимание. Било то поради ниско самочувствие, или просто да се изкачат в тази толкова обсъждана и абсурдна йерархия в училището. Първите няколко дни сигурно са интересни, но след това младите си намират нова плячка и ти си оставаш загубенячката, преспала с няколко момчета. По-добре ли се чувстваш? Не мисля. Може да не го показваш, но дълбоко вътре в себе си ти си просто една изтривалка - вече стара, мръсна и никому нужна. Разбира се, от време на време някой ще си потърка краката в теб, но само това. Нищо друго. Пак питам - заслужаваше ли си? Но какво, по дяволите, знам аз? Та аз съм просто едно момиче, което предпочита компанията на верния си компютър пред претъпкани чалготеки. Едва ли това ще се понрави на някого, но ей - живея в свободна държава. Това е мнението ми и твърдо стоя зад него. А хората на моята възраст - юношите - нека се замислят как искат да живеят живота си. Да се наживеят, докато са още в училище и после цял живот да се опитват да свържат двата края или сега да укротят зверовете си и да залегнат над учебниците, за да им е лесно после. Не знам за вас, но аз избирам второто.