Когато се оказах на това място (Откровения), ме обзе чувството  че вече съм изживял това някога. Сега след десетина дена си спомних: Като ученици и войници издавахме ръкописен вестник. Същите стихчета и картинки! Броевете пътуваха с обикновен пощенски плик, леко издут. Издава се по ред, ту от Добрич, ту от Плевен или от Варна... Нямаше как да не привлекат вниманието на по- специални хора. В моят случай- младичък лейтенант, комсомолски секретар на полк. Броят отразяваше края на войната във Виетнам, така че беше политически правилен. След събеседване беше прието, и че в името на вестника (Ерес) и на издателят (кръжокът ''Бяла врана''), няма вреден подтекст. Въпросът беше: Защо след като си имаме младежки , армейски , флотски и пр. вестници се занимаваме с Дацдзибаота? '' Че кой ще ни пусне нас в централната преса? Абсурд!'' ''А вие поне опитахте ли?'' казва лейтенантът и още преди да изляза хваща слушалката на телефона.

Накратко бях поканен да участвам в армейска изложба карикатура! Нарисувах един войник с вилица вместо нож. После реших, че лъжица е по-символно и го повторих с този атрибут. Командироваха ме до близко поделение да помогна на изложбата. Трябва да е имало някаква акция за приобщаване на заблудени интелигенти, защото човекът който ме посрещна беше небезизвестният Валери Павлов, още по-известен след емиграцията си като Пол Валери. Споделих му кухненските си колебания, но той каза ,че ще вземе и двете. Нямало нужда помагам, ще се оправят и без мене, сега отиваме да гледаме една телефонистка с големи цици. Промъкнахме се до прозореца на телефонната централа, той като по-смел надникна  но телефонистката или не беше на смяна или се беше облякла с поло. Не помня. Разделихме се и това би трябвало да е първото, и единствено участие в изложба. Нямам спомен да съм я гледал, но участието ми е неоспорим факт.

След това  по инициатива на лейтенанта или по график някакъв имахме гост герой. Човекът дойде, обърна един стол хвана се за облегалката, присви очи и изрецитира предварително одобрен текст. Аз трябваше да напиша дописка с разказ за събитието, което и направих съвестно с обичайната си словоохотливост. След седмица-две, Лейтенантът тържествено ми връчи броя! Писанието беше малко съкратено. Малко много!: ''На (дата) в Н-ското поделени гостува героят партизанин ( инициали). Военнослужещите изслушаха с интерес неговият разказ''. Също първа и последна моя изява в централната преса.

Броя не помня, но мисля че излезе няколко пъти със сменени дата и инициали. След половин век трудова дейност, сега възобновявам журналистическите си и артистични изяви с надеждата, че сътрудничеството ми с властите е забравено.