Йордан Йовков е онази искрица в българската литература, която се превръща в пожар, за да опустоши и изпепели всичко преходно и да остави само онези универсални човешки ценности, на които се крепи света. За Йовков само малкият, отличаваш се на пръв поглед като незабележим и посредствен човек е важен. Но привидното често е измамно. Защото понякога големите хора не могат да открият малките неща, а често само малките хора виждат и  откриват най-красивите идеали в света.

Още в първите си произведения Йовков разкрива образа на онзи човек – аутсайдер в обществото. Често е самотник (Вълкадин, Сали Яшар) или е измъчван от дълбоки мисли (дядо Давид). Този човек се откроява от масата (Люцкан), не със своята външна красота и богатство, а с онази привидна нищета на духа, скромност, бедност и найвност. Такъв е Люцкан („Последна радост”). Такъв герой е Серафим, Моканина, Другоселеца и дори Сали Яшар въпреки богатството и славата си. Тази нравствена изключителност Йовков разкрива чрез различни персонажи. За него не е от значение расовата, етническата, матерялната или възрастова принадлежност на героя. Защото онова красивото е у всеки, който умее да го търси. То е там, където има самота, защото само един човек без обкръжение може да достигне до дълбоките тайни и големите истини в живота. Понякога самотата не е само физическа, а най-вече духовна (Вълкадин). Героите му страдат, защото чрез страданието човек достига и минава през етапите на мъдростта. А мъдростта у Йовков се крие в образа както на Сали Яшар, така и у Серафим и у баба Ана („Постолови воденици”).

Мъдрост има и у военните му разкази. Но в тях писателят не само иска да отрече войната като нехуманна, потъпкваща човешките права за един спокоен и достоен живот, но чрез тях той разкрива образи като Стоил (повестта „Земляци”) и Люцкан. Това са образи дълбоко съхранили нравствено-етичните си идеали и приоритети.

Както Стоил е „приведен, отпуснат и тежък”, не е с „внушителна и мъжествена фигура” на снажен човек, така и Люцкан  е „кротък и простодушен”, но с „безобидна душа”, „птичка божия”. А Стоил не отстъпва по добродетели. Люцкан е обикновен продавач на цветя, а Стоил е земеделец. Две пълни противоположности и същевременно със сходни качества герои. Цветята за Люцкан не са само професия. Напротив, продавайки ги той влага скрити послания, изписва усмивки върху лицата на купувачите. Символиката, която влага във всяко стръкче кара хората да се чувстват значими, важни, обичани по някакъв начин... Това  той прави не за да се върнат отново да си купят цветя от него, не с търговска цел, а с желание да дарява. Да дарява от извора на благородната си душа. Това е заложена в него дарба... Дълбока чувствителност и нравственост. Дори в последния си миг той отново отправя поглед с едно „чудно умиление” към бялото цвете, опитвайки се отново да се докосне до надеждата, до добродетелта. А Стоил въпреки силното и мъчително желание да се върне при земята си, да се погрижи за нея, да задоволи повика й, той остава при събратята си по орис. Не, той не просто остава, той отива най-отпред на бойното поле. А това да е първи е заложено в името му Първанов. Самото му собствено име Стоил говори за стоицизъм и той го проявява в преодоляването на желанието си да се погрижи за земята. Но повикът й остава в сърцето му и накрая той дава живота си от любов и сега земята се грижи за него, приютява го... За нравствената му душевност говори също и религиозното му възпитание и вяра в Покровителя.

Един от най-възвишените образи у Йовков е Сали Яшар, но споменавайки името му не може да се пропусне това на Вълкадин. Единият е сиромах, а другият е с добро социално положение. Но това не пречи те да са сродни души, защото техните нравствено-етични идеали се припокриват. А също така и двамата имат една болка – загубата на децата си... Най-тежката мъка за един родител е да надживее децата си!

Сали Яшар е уважаван човек, познат на много хора с майсторството да прави каруци, но той остава онзи същия малък човек, който само с упоритостта и добротворчеството си успява да се издигне. Всъщност той не е големец. Душата му е тази, която заслужава уважение много повече от таланта му. А не е ли самата му добра воля, която разкрива таланта? Защото Бог дава, но само човекът е този, който може да го развие и от потенциален да го превърне в реален. И точно това прави той! Но въпреки славата си, той е самотен. Всеки ден търси уединение и се наслаждава на приподата около себе си. Търси онзи себап (безкористно добро към другите), който да остави диря след живота му. И след разговора с Джапар той осъзнава, че няма нужда да строи чешми и мостове, защото каруците, които прави вече са себап. Защото неговите каруци не са обикновени. Те пеят. Това е песента на душата му, на любовта му, на духовното богатство, което носи в себе си и излиза чрез музиката от колелетата...

А там горе на високото все още стой един обикновен селянин, който говори с Бога. Чрез болката и самотата си Вълкадин достига до едно високо нравствено извисяване. Мълчанието му е израз на пълнотата, която произтича от оброто му сърце, което вече няма място на тази земя, пълна с несправесливости и мъки! Както Люцкан, той няма вече място на земята и за това погледът му е все нагоре към небето!този обикновен човек открива единственият начин да живее – чрез разговор с Бога. Не големецът стана мъдър и съзерцателен, а онзи мъничкият, най-мъничкият, защото „първите ще станат последни, а последните първи”.

Друг малък човек у творчеството на Йовков е Другоселеца. Бедността му личи от дрехите – с кръпки и изтъркани. Този човечец без име е от друго село, не е тукашен, по измъченото му лице се чертае образа на още един страдалец и самотник. Този човек разкрива нравствените си добродетели чрез невинния си поглед и трептящите ръце. Той не се противи на глобата, която му е налагат. Знае, че е невинен, но мисълта му е насочена другаде. Към кончето му. За любовта няма граници, а неговата е отправена към умиращото животно... Неговата самотност със сигурност го е направила по-разумен, мъдър и добродушен.

Както Моканина, така и Гунчо („По жицата”) са обикновени хора, селяни, трудещи се за изхранването и препитанието си. Те са от малките герои у Йовков. Но заради дълбоката болка, която носи Гунчо (децата му не траят и сега единственото, което е опазил, също е болно) той се превръща в голям. Грижите, бремето и хомота на живота му налагат бичовете на мъдростта. Гунчо вече не е обикновен, защото е с дълбога ценностна сислема. А за нея разбираме от любовта му към Нонка (дъщеря му). Готов е на всичко. Дори да търси бялата лястовица с единственото желание да й помогне. Той знае, че тази лястовица, може би, е измислена, несъществуваща и въпреки това е готов да направи и невъзможното, за да спаси единственото си чедо. Мъката, страданието кара хората да се изкачват по стълбата на нравствеността и да обогатяват душевността си. Да мислят по-дълбоко върху живота въобще и да изграждат богата духовна култура. А Моканина е отвчар. Но иначе не го виждаме като такъв, а той е представен като брат на страдащия Гунчо, като баща на Нонка. Той е състрадалец. А за да умееш да съпреживяваш чуждата болка, това означава, че твоят морален и емоционално-етичен живот е надхвърлил границата на обикновения човек. С израза „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!” Моканина не обвинява създателя за несправедливостите и мъките по света, а изразява вътрешната си съпричастност и болка с тази на всички жертви на живота. И едно от най-ценните достойни качества на нравственоизвисената личност е състраданието. Съсърадание до такава степен, че да приемеш чуждата болка като своя!

Има един статичен персонаж у Йовков. Герой, който е пълното добро. Той е като Божи пратеник на земята, като ангел, а за това говори и името му – Серафим (висша ангелска титла). Серафим е отникъде, нито селянин, нито гражданин. Сякаш никой. Няма минало, нито бъдеще. Той е образа, който в момента ни учи на нещо. Единственото, което се знае за него е, че е беден. За това съдим от палтото му, прошарено с много кръпки. Следователно той не е от големците. А Енъо е богат, от където следва да е лош, но у Йовков доброто е потенциално и е скрито у всеки човек. Серафим съществува, за да може чрез примера му да бъде разкрито това заложено добро и у Енъо. И то наистина се случва! Авторът ни запознава със скромността (яде сухият хляб с толкова апетит така сякаш е деликатес), за да пробуди заспалите добродетели у Енъо. Една добра постъпка, осеяна върху основата на безкористното добро е последвана от втора. Пробуденое чувството за добротворчество и у собственика на хана. Серафим и тази година няма да си получи ново палто, но за него това е без значение, след като е направил добро, дал е всичките си спестявания, за да спаси човешки живот. А най-голямото добро изхожда от думите му, че парите ще му бъдат върнати когато Бог ги даде на Павлина. Следователно той не ги очаква обратно. Но освен добродетелност в него ( както и при Стоил) е разкрита вярата в Бога. Това се разбира от сигурността му в съществуването на рая. А една вяра винаги е основана на нравствени идеали и стремеж към съвършенство.

Йовков винаги търси доброто, залегнало у човека, но то често е там, където най-малко се очаква, то е там при малките – големи хора, които даряват, без да искат нищо в замяна. Даряват малкото, което имат с надеждата да помогнат. Страдат заедно с болните, умират, за да се роди един нов, по-добър свят, основан на хармония и красота!