ДЪЛГИЯТ ПРЕХОД, РЕФЕРЕНДУМЪТ И СВЕТЛИНАТА В ТУНЕЛА
Около 10 ноември чух г-н Ж. Желев да си спомня онези първи дни след най-емблематичната дата от най-новата ни история. Тогава, когато Берлинската стена падна, а с нея се сринаха и илюзиите на управляващите на изток от нея. В онези дни по света и у нас се случваше нещо, което всъщност беше закодирано в договора, подписан в Малта между Рейгън и Горбачов, където, успоредно с клаузите за разоръжаване, “Перестройката” беше дискретно и секретно благословена от най-голямата сила на запад, след като ситуацията беше неудържимо назряла в най-великата сила на изток, където бетонните глави, след като вряха и кипяха 70 години, най-после увряха, че са сбъркали пътя към комунизма. След тази дата и България като Големия брат и другите по-малки братя от източния блок трябваше да тръгне по пътя на прехода. Нашият бивш, демократично избран президент, разказваше спомени за онези първи дни на еуфория и илюзии. Тогава демократа П. Дертлиев в едно свое изказване предвидил, че “пред българите предстоят две трудни години на преход”. На г-н Желев този срок му се сторил кратък, защото той смятал, че “това няма да стане за по-малко от 5-6 години”. Тази недалновидност тогава на двама от новите политици, на които предстоеше да извършат силно желания от българския народ преход, днес ме порази и потвърди онова, което мисля за тях. Добре помнех мои разговори от онези дни с близки, познати и колеги, обхванати също от еуфория, които ме упрекваха в песимизъм и черногледство, защото по моето скромно и нищо независещо от него мнение, предполагах, че трудностите на този преход ще продължат не по-малко от 20 години. За разлика от тези държавни мъже, от които зависеше прехода, аз, средностатистическия гражданин, правех сметка, която те не са могли да направят и съответно затова не са били готови за нея – че да се преобърне от държавна на частна и да се вдигне на крака една почти спряла, планова икономика, с остарели и неконкурентни технологии, предвидена да действа в условията на СИВ, е задача изключително трудна и времеемка, тъй като за това трябват няколко основни неща, които нямахме по обясними причини – суровини, капитали и капиталисти, които да знаят, че да си капиталист значи да можеш да направиш така, че твоята собственост да ти носи още и още капитали. На нашите политици им предстоеше да създадат закони, с които да го постигнат на максимална степен. И да ги приложат. Оказа се, че даже моето “черногледство” тогава, било по-скоро лековерен оптимизъм. Вече стана ясно и на слепите, че ако 45 години “комунизъм” ни стигат, двадесет години не ни стигат да се отървем от него. Защото той здраво се е вградил в съзнанието и мисленето на хората, родени и изградени през тези 45 години, дори и на онези, които скачаха по площадите, вдигнали два пръста като символ на победата, които очакваха демокрацията да изсипе рога на изобилието отгоре им. Тогава си спомних една библейска мъдрост “Роденият в робство не може да бъде свободен.” Което значи, че победата трябва да бъде първо вътре, във всеки един от нас, а мъдрецът е казал – това е невъзможно при определени условия. Уви! От което следва, че родените в онези 45 години няма да дочакаме този желан преход, защото няма кой да го направи – нито политически елит, нито народ. Преход от нещо, което някой наричат комунизъм, други – социализъм, а всъщност – от истински, жесток тоталитаризъм към така бленуваното демократично управление на държава с часнособственически икономически отношения т.е. по-ясно казано: преход от недостроен комунизъм, обратно към капитализъм. И ако след 1944г. за преход от капитализъм към комунизъм ни трябваха едно решение на Великите победители в една световна война, една Червена армия, която да гарантира един преврат, един Народен съд, който да унищожи физически ония фабриканти, кулаци и банкери, които въртяха стопанството, няколко диктатори от работническо-селски произход, които да извършат със здрава ръка и тежък ботуш национализация и коопериране на една работеща към оня момент икономика, и един Априлски пленум, за да начертае един невъзможен път, то през 1989г. ни трябваше политически елит, който знае как се извършва обратния преход т.е. какво е необходимо за онези икономически промени, които ще направят икономиката работеща, за да създава работни места и да налива пари в държавния бюджет. А такъв елит тогава нямаше по обясними причини нито у нас, нито по света, за да си го внесем. У нас нямаше, защото и бъдещите политици бяха рожбички на миналото, а по света липсваха, защото такава практика дотогава нямаше.
И се започна един преход, който задълбочи кризата до която бяхме стигнали през онези луканови и купонни зими и години, и на който краят му не се вижда, защото през това време кризата, която се вихреше из нашия източен и в третия свят, взе че след 20 години, най-после достигна и до онези, другите, които си строяха безметежно капитализма и си трупаха вътрешни дългове, които плъзнаха навън. Съвсем логично, защото бедността ходи по хората и можеш да я държиш зад стени и завеси само дотогава, докато ножът опре до кокала и гладните хора поискат не свобода да говорят, а поискат да ядат, за да живеят. Финансовите кризи връхлитат тогава, когато хората живеят назаем от бъдещето т.е. когато се печатат пари, за да си купуват хората (като цяло) стандарт, който не са произвели. Ужасих се, когато научих, че националният дълг на Щатите през 2008г. е бил 56,4 трилиона долара, което прави 184 000 долара дълг за всеки един жив американец за една година. И в резултат на това само през последните 15 месеца стоковите борси по целия свят са загубили 30 трилиона долара, което е удвоило бедността в света т.е. хората са обеднели наполовина. За 15 месеца! Нима някои сериозно вярват, че такава криза ще свърши за две години и няма да повлече след себе си целия свят? Или може би вярват, че Щатите ще спрат да печатат трилиони долари, за да кредитират своите граждани?
Сега нашите политици-смешници, тъй като няма с какво да се занимават, защото нито могат да създадат собствени природни ресурси, нито знаят какви закони ни трябват, нито знаят как да ги прилагат, защото името на прехода не е междукрация, а лексокрация, нито пък имат пари в хазната, за да направят една богата пица с много моцарела и шунка, се занимават с глупости. Тъй като не направиха референдум за няколко важни неща, за които трябваше хем народът да си каже думата, хем те щяха да си измият ръцете пред Старата дама Европа, отказвайки й няколко желания, докато тя, по стар обичай и съвсем разбираемо, хванала ножа и хляба, дърпа юргана към себе си, те се питат дали да направят референдум за новините на турски език. Аз пък се питам дали те не разбират, че по този начин само ще поставят едни хора, чиято майка говори български, срещу други хора, чиято майка говори турски. Вместо да поемат тази малка отговорност и да сезират Конституционния съд, че с тези новини в държавните медии е нарушена Конституцията, с която е определен официалния език в България. Макар че това не е кой знае колко важно, тъй като няма да промени много. Защото така или иначе все някога ще се намерят някои състоятелни братя Юзеирови, които да създадат частни медии, от които да се говори на какъвто те си искат език.
Така че, мили сънародници, не губете оптимизъм – краят му не се вижда. Нито на прехода, нито на кризата. А за да видим светлина в тунела, следва да погледнем дълбоко, много дълбоко в себе си, да извадим свещта, с която ни ощастливиха импотентните ни политици, да си я запалим сами и да минем през тунела въпреки тях. Ако ни стигне оптимизма и началната скорост.
© Даша Всички права запазени