„Географиите - поясни географът - са най-сериозните от всички книги. Те никога не излизат от мода. Много рядко се случва планина да промени мястото си. Много рядко се случва океан да загуби водите си. Ние пишем за вечните неща.

• Но угасналите вулкани могат да се събудят - прекъсна го Малкия принц.
• Дали вулканите са угаснали или са будни - за нас е все същото. Важна е планината. Тя не се променя.” /Екзюпери/

            Личността на Йордан Камджалов може да сравним с планината. Висока  и непристъпна, с много тайни и криволичещи пътечки, тесни клисури и водопади. Как се  е получил гениалният конгломерат от способности и качества при диригента? От унаследеното или от обкръжението?   Планината се опознава най-добре, когато я обиколим отвсякъде. Но процесът на обхождане изисква смелост, алпинистки дух и постоянство. Това  е самотно  и продължително занимание, включващо не само наблюдението, но и  умението да се подредят фактите, изграждащи образа на човека. За тази цел двуизмерната снимка на „планината” не  е достатъчна. Урви, езера, пещери, слънчеви поляни, дъхави гори, сенчести ливади и черни зъбери. Всичко има в нея.

Пред нас стои човек с остър аналитичен ум, силна воля, непоколебима енергия, яростен темперамент. Вероятно поради тези свои способности , той се превърна в един от най-обсъжданите диригенти на нашето съвремие. Притежава онова качество – неуловимо и магично, което пали желанието на хората да го гледат и да посещават неговите концерти. Трудно е  да се твори във време на мащабен сблъсък между щампите на заученото канонично изкуство  и непознатите хоризонти на необятната човешка интерпретация. Но не  и невъзможно.

И тъй като ние сме само „задочни” приятели, обвързани със споделяне на преживявания и чувства, аз ще направя опит за навлизане в неговата непристъпност и височина. Рискът е  мой. Ще следвам максимата: „ Ако те  е страх от падането, тогава не се катери по върховете на планината!”.  Особено силна спойка между нас се оказа философията (духовността ) и именно тя е  доминиращата тема в нашите разговори. Старая се да не се заслепявам от този забележителен мъж с брилянтен ум  и многостранни способности, за да не изпадам в хиперболизирани похвали. Не мога да не се радвам откровено на неговия изследователски дух, изобретателност и съзидателен пример.  Вдъхновявам се от компетентния музикант, впечатляващ със своята изключителна работоспособност, въздействащ силно на жените с мъжката си привлекателност. Висок, слаб и чернокос, с пронизващи очи. Той не принадлежи на себе си. Всяко общуване с него  е недостатъчно  и фрагментарно. Винаги бърза за някъде. Близките  и далечни цели са разписали ежедневието му по  часове  и минути. Понякога това оскърбява най-близките му хора, копнеещи за чисто човешки контакт с него. Но тук отиваме в невъзможните октави. Посветил   е себе си на своя идеал. Верен е на своите цели , както Сатурн на орбитата си. Останалите могат да го следват в пръстена.

Творецът иска нещо повече от виртуозна демонстрация, целяща аплодисменти  и възхищение, нещо повече от изкусни професионални трикове. Той иска тялото му да „свири” ; очите , ръцете  и главата да изразяват всеки нюанс на музиката. И най-вече-  да преоткрива своята истинска, скрита същност…. чрез любовта си към музиката.   

Човешкият разум е съставен от отделни модули, наричани още умствени способности. Американският изследовател Хауърд Гарднър, оспорвайки концепцията за „единната и  универсална интелигентност”, класифицира човешките дарби в седем категории- лингвистична, логико-математическа, музикална, телесно - кинестетическа,пространствена,интерперсонална ,интраперсонална.

Нарича ги множествени интелигентности, присъщи на интегралния ум. А има ли духовна (космическа) интелигентност? Мисля, че Йордан  Камджалов  я притежава наред с останалите седем, които при него са  развити на максимум. И по това се отличава от останалите. Въздействието, което упражнява  чрез изкуството си ,  стимулира слушателите да изследват космичните въпроси, да влизат в досег с Бога и  света.

         „Живеем във време, в което станаха много гениите, а това обезценява истински талантливите хора”, споделя  маестро Камджалов.

Изследванията на високо креативните хора показват, че за тях е  по-вероятно да се открояват от другите по отношение на личните си качества, отколкото по чисто интелектуалната си мощ. Те се различават от връстниците си по своята амбиция, самоувереност, страст към работата, „безчувственост” в определени области  и направо казано по желанието си на всяка цена да бъдат креативни, да оставят своя отпечатък в света.

Наклонностите им съответстват на някои вродени темпераменти – например дарбата да бъдеш енергичен и толерантен спрямо стреса. Ние сме изправени пред съвпадението и  едновременното действие на различни фактори, които взети заедно са създали предпоставките Йордан Камдажлов да се превърне в неповторим творец. Кои са тези условия? Ето някои от тях:

1. Ранен контакт с хора, които са склонни да рискуват.
2. Възможност да постигаш превъзходство в едно начинание още докато си млад.
3. Достатъчна дисциплина, която да позволи избраният домен да бъде овладян още в младостта.
4. Среда, която постоянно оказва натиск върху младия човек, така че триумфът да бъде на една ръка разстояние, без да е  лесно достижим.
5. Връстници, които също искат да експериментират.
6. Да не бъдеш първото дете в семейството.
7. Да нямаш аномалия.
8. Умението да запазиш детето в себе си, заедно със способността за фантазиране.

Като креативен човек той притежава амалгама от интелигентности, като едната от тях е  необичайна за домена , в който работи ( логико-математическа- любимото му занимание с астрофизика). Бързото припознаване на културалните  и когнитивните ниши е следващата предпоставка за успех. Заедно с  неизчезващия стремеж да се стреми към тях с пълното съзнание за преимуществата си.

В продължение на хилядолетия човечеството е било учено да разглежда психиката или „душата” като някакъв свръхестествен и чудесен феномен, нуждаещ се от извънприродно, извъннаучно обяснение. Този тайнствен и мистичен подход към психиката се е затаил дълбоко във всеки от нас и трудно се изкоренява. Връзката ни с обективната реалност са сензорните канали. Много учени са правили опити да обяснят законите на отразяването, „тайния код  на мистичното сътворяване на образа” в съзнанието на човека. За съжаление рамките в науката поставят прегради пред възможността да се разтълкуват редица феномени  и загадки. Затова аплодирам журналиста Стойчо Керев, който в своите предавания дава терен за изява  и на нестандартни идеи, допълващи картината на общоприетото научно познание. Дори съм на път „да се влюбя духовно” в неговите търсения, отговарящи на най-съкровените мои мисли и предчувствия.

При някои индивиди сетивните модалности са странно обединени. Много по-често творци в областта на изкуството ( като Йордан Камджалов например) откриват тези свои състояния на звучно виждане-видимо чуване ( звуци,  опосредствани от пространствена представа) или цветно чуване в условията на конкретната си художествена дейност- в случая скоростно запаметяване на музикални  партитури.

Музикалният слух при човека е способност за синтетико-аналитична дейност от най-висш порядък, извършвана не само в слуховия анализатор, но  и в други дялове на мозъка, особено челните. Благодарение на тази високоспециализирана мозъчна дейност, отделните тонове биват отразени, съпоставени, оценени и възпроизведени в тяхната строга последователност и комбинация. От неврологията знаем, че в човешкия мозък има специализирани полета за обслужване на определени функции (зрителна зона, център на Вернике за разбиране на речта, слухова зона и т.н.) .  Те наподобяват географска карта  и се изучават по топографска анатомия. При явлението синестезия , сетивото отправя получената информация  за обработка към повече от един анализатор, респективно - повече от едно  мозъчно поле . Т.е. процесът на сензорна интеграция се случва по малко по- различен начин, чрез ирадиация на възбудата към странични полета, нямащи нищо общо с актуалното  дразнене. Синестезията е обобщаващо понятие за наличието на възприятия с интермодален характер и различна комплексност, които са продукт от взаимодействието на различни сензорни системи. При това не за всички участващи във взаимодействието сензорни системи са налице актуални дразнения в рецепторите. Изследванията  на личности, професионално ангажирани с изкуство, показват, че те са в значително по-голяма степен склонни към синестетични преживявания от хората, заети с други дейности. В основата на това стои възможността за спонтанно възникване на условни рефлекси в различните сетивни модалности.

Проф. Темков допуска, че сетивните импулси, идващи от периферията, когато стигнат кората на мозъка ирадиират едновременно към два анализатора. Но това може да става и по механизма на индукцията, която възниква в кората на главния мозък. Не е невъзможно също така при някои личности със синестетични способности да съществуват и анатомично известни неврални връзки между отделните синтез-анализатори като незакърнели филогенетично стари или пък нови невронни връзки от типа на „антропоевгеничните промени”( в духа на теорията на Едуард Лот).

Акад. Стефан Мутафов допълва, че не  е без значение и невроанатомичното положение за проводните пътища на слуховия и  зрителния анализатор.Известно е , че те преди да стигнат своя край – съответно в 41-во Бродманово поле за слуха и 17-18-19 –то Бродманово поле за зрението, техните II-III неврони се намират много близо в четирихълмието ( corpora  quadrigemina) и таламуса. Това е вътрешното коленчато тяло за слуховия апарат и страничното коленчато тяло за зрителния път. Изтъкнатата тяхна голяма анатомична близост може би в даден момент и при определени условия създава взаимно повлияване или чрез някакви електробиохимични механизми, или пък поради наличието на някакви аналогични на горепоменатите неврални връзки. Не трябва да се забравя, че периферните апарати за възприятие и на зрителния,  и на слуховия анализатор се задействат специфично от трептения на  етера и  въздуха, които колкото и  да са различни, по своята физическа характеристика са вълни, които при някои индивиди претърпяват неизвестни или по-особени трансформации в централната нервна система така, че предизвикват синестезия.

            Според д-р Дайъмънд  не само „мислещата мозъчна кора” реагира физически на обогатяването в околната среда, но също така и чувстващата лимбична система ( област в мозъка, тясно свързана с емоциите и паметта). Съвременната наука  предоставя сериозни доказателства за наличието на когнитивна активност при положителни емоционални състояния. Установено е, че активирането на лимбичната система увеличава възможностите за способността, наречена синестезия ( един от най-интересните феномени, познати на неврологията). Синестезията по своята същност е съчетаването и координирането на сетивата.  Този феномен  е много силно проявен при творческите личности.         Според  Верди ,  при подготовката на зрелищните си спектакли, Вагнер се проявява като „най-добрият сценограф и художник, претворил виденията си в симфонична музика.”

         При Йордан Камджалов е налице бързата способност за визуализация на музикалната тъкан в многомерното пространство. Съпоставянето на музикалната творба с архитектурен обект безспорно много му помага. Това умение осигурява повече връзки за един и същи спомен и предизвиква разширяване на функционалната система. Резултатът е   бързо и трайно запаметяване. Не на последно място ще изтъкна и високия адаптивен отговор, който демонстрира младият диригент. Бързото приспособяване към напълно различни  условия за живот и работа, научаването на непознати езици, овладяването на нови традиции и  култура, ето това  са маркерите  за интактност на мозъчните структури и висока интелигентност. Не трябва да се омаловажават и благоприятните въздействия в сензитивните (чувствителни , с висока пластичност) периоди за развитие на детския мозък, които той е имал късмета да получи от своите близки. Много е важно кой ще ти държи ръката, когато прохождаш, а той е  имал щастието да попадне на „читави хора” още при първите си стъпки. От особена важност за благосъстоянието на мозъчната дейност са и фактори като здравословно и балансирано  хранене особено в първите три години от живота , редуването на занимания за ляв и десен мозък.

         Проф. Ейткън от Единбургския университет е провокирал „свръхестествени постижения” в областта на запаметяването чрез стимулиране на синестетични прояви. Какво е уникалното предимство на събудената синестезия?

         Синестезията дава невероятни сили на паметта, но никой от учените не е  абсолютно сигурен защо е така. Най-вероятно това се дължи на по-големия брой асоциативни връзки ( всяко от сетивата изпитва нещо запомнящо) за всеки спомен поотделно. Неврологът Ричард Читович прави радиоактивен скенер на пациент и установява, че при синестезия в мозъчната кора приижда силен приток на кръв. Той изказва хипотезата, че смесването на сетивата се осъществява дълбоко в лимбичната система, където се появяват най-първичните инстинкти и емоциите.

         Диригентът обяснява своята мнестична сила със синтеза на интелектуалната ( рационалната) и емоционалната памет. Според него паметта на сърцето  е крайно важна. Структурната памет е  решаваща. Някои елементи от знанието могат да се запомнят светкавично със сърцето, а други с ума.

         Цветните асоциации са присъщи за музиката на древна Индия и Египет, където те са част от „космическия символизъм”. Наблюдения върху синестезиите прави и  Птоломей, още през II в. Подробна теория за физически  и умствени асоциации на звукове с цветове прави Нютон. Използвайки спектрален анализ той излага схема на седемте основни цвята и прави аналогия между тях  и седемте основни тона на диатоничната гама, базирайки се на седемте цветни ивици в спектъра и седемте различни струни, необходими за възпроизвеждането на тоновете от гамата. Той изтъква, че съотношението между червения цвят от двете страни на спектъра е 1:2, което фактически отговаря на съотношенията в чистата октава.

Какво се случва в мозъка на Йордан Камджалов, когато запаметява партитурите  и дирижира? Това е  въпрос, който е  професионално предизвикателство за мен и мисля, че се нуждая от много експерименти  и изследвания , за да дам точен и научно приемлив отговор. За неспециалистите неговите проявления са чудо и може би е по-добре да ги оставим да вярват в това. Затова ще изкажа само една своя хипотеза, без да ангажирам с нея.

ВЕРОЯТНО, Йордан Камджалов е „заличил” привидно строгите граници между сетивата си, маскирал е фината специализация на мозъчните зони, превърнал е мозъчните си клетки в мултифункционални  и с постоянни тренинги е овладял изкуството да учи чрез целия мозък, не просто редувайки ляв с десен ум. Едновременно .  Равнопоставено с двете мозъчни полукълба в посока водоравно (представете си една кръстословица). И едновременно диагонално( множество асоциативни вериги),  и вертикално с подкоровите структури  (например лимбичната система, отговорна за емоциите). Тези атаки в триизмерното пространство на мозъчната тъкан  осигуряват много голямо пространство и  потенциал за бушуване на мозъчната сила, като стимулират биоелектричната активност , респективно познавателната дейност, да протича на тройно по-високи обороти. Диригентът признава, че свързва музиката с пространството и това наистина му дава възможност да запази ясни образи за дирижираното произведение. По същия начин Шерешевски е запаметявал до 2000 безсмислени срички , съпоставяйки  всяка от тях с определен зрим образ.

За мнозина мозъкът на Йордан Камджалов  е загадка. Феноменалното запаметяване  на нотен текст ( по мои наблюдения и на информация от различен порядък) за свръхкратки срокове, показва различното равнище на функциониране на мозъчната дейност. И това не е  постижимо само с труд и мнемонични трикове за опосредствано учене чрез асоциации. Няма защо да се заблуждаваме . Отговорно е  и качеството на ДНК, биохимията на мозъка. И най-вече това, което има в генофонда си от последните девет поколения предци.  Безспорно, използвайки пространствените модели за възпроизвеждане на звуковата физиономия на дирижираната творба, той се докосва до синестезията. Този метод за възприемане на света ( чрез бъркотия между сетивата,  простичко казано),  е характерен за великите творци. Рихард Вагнер е преживявал музиката като ярък зрелищен спектакъл ; Модест Мусоргски  („Картини от една изложба”), Римски- Корсаков, Стефан Драгостинов (”Звукови икони”), Игор Стравински, Скрябин, Хайдн, Вебер, Лист, Берлиоз, Камий-Сен-Санс, Масне… са се вдъхновявали от картини, свързвали са звука със цветовете – т.е. те са носители на феномена „цветен слух”( синопсия, частен случай на синестезията) , обикновено проявяващ се и с абсолютен слух. Интересно е , че немската дума за тембър е klangfarbe ( звучащ цвят), а английският синоним e tone colour (цвят за тона).

В “American musicаl journal”  е описана система, в която се изказва становището: „ Звукът е цвят, пригоден за слушане и цветът е  звук, предназначен за виждане. Чрез свързване на усещанията, идващи до окото, става възможно да мислим за тона „С” , както мислим за червения цвят  или за други тонове като за цветове в гамата. Тази връзка прави абсолютното чуване факт за всеки.” Т.е. сестрата на маестро Камджалов (като носител на абсолютен слух) би била още по-интересен обект за едно евентуално следващо проучване.

         Неговият  живот и неговата  работа представляват    „брутален”  синтез на аналитично и  приложно. Друг момент, който характеризира неповторимата индивидуалност на диригента е способността му да увлича хората като сътворци , карайки ги да забравят за проблемите си и да се потопят в изкуството ТУК и СЕГА по един абсолютен начин. Установих го в търговищкия храм, когато всички запяхме „Многая лета”(31.05.2015г). Това умение за диалог и въздействие-взаимодействие е много рядко – то е по-скоро медиумна екстраполация  и отвеждане на хората в зоната на колективното несъзнавано. Овладявайки енергията на песента, той я преживява и  връща обратно към изпълнителите, с което ги „вербува” за групово  преживяване от най-висок порядък. Подчиняването на огромна маса от хора води и до нови форми на комуникация между самите изпълнители. Давам пример: с д-р Анна Митрева ( хорист в женски хор „Златна лира”)  общуваме във Фейсбук. В един и  същи ден, час и минута започнахме качването на една и  съща снимка от историята на хора отпреди 14 години. Съвпадение ли е  това? Или директно общуване между съзнания, които са били потопени в общото езеро на несъзнаваното чрез колективното пеене. Друг пример. С д-р Йозджан Сьонмез  от Истанбулската консерватория сме съученици и участници в една и съща вокална група от детството. Решихме да отидем на театър в София, но не  бяхме определили мястото  за среща . Разговаряйки по телефона, установихме, че се намираме от двете страни  на една и  съща улица,  при това чак до Централна гара. Т.е. ние си бяхме определили „среща по космоса”. Съвсем наскоро изпуснах автобуса и на гарата се сблъсках с акад. Милойе Николич, артистичен директор на международен фестивал за камерни хорове в Крагуевац, Сърбия. Описвам тези примери, не за да изтъквам някакви медиумни качества и възможности, а защото в моя живот те са ежедневие. Няма да ви занимавам с това. Интересуват ме причините за тези явления. Бих направила извода, че хората, творящи изкуство заедно, имат  обща интуиция за нещата от живота и това дава отражение на съвместните им преживявания. Има ли масова душа? Групов дух? И кой управлява тези феномени?

Без да давам преднина за триумфа на парапсихологията или   психоанализата в моите предположения, ще направя заключението, че съвременният човек е непозната Вселена, а човешкият мозък е  предавател и  приемател на послания. Информацията съществува обективно в Космоса, структурирана в електромагнитни трептения с различна честота. Трябва да отвиеш сензорите си, за да я възприемаш. Но много е голяма отговорността на тези, които изпращат информация до голяма група  от хора. Понякога съществува опасност от „кашпиросване”… Затова посланията трябва да са чисти.

В СУ „Св. Климент Охридски”  имах щастието да уча при проф. Георги Ангушев (психолог, руски възпитаник), проф. Людмил Мавлов (невропсихолог, ученик на Лурия) и акад. Стефан Мутафов (невролог, теолог и изкуствовед, немски възпитаник). В своите научни търсения тези изследователи на човека  се докосваха до сакрални теми. Абсолютно незабравими учени-личности!!! Акад. Мутафов ме караше да свиря на пиано пред аудиторията преди всяка своя лекция. Разбирам сега, че той  е използвал музиката като активатор на познавателната дейност на студентите и  е подобрявал запаметяването. Защото музиката дава вкус на всичко и музикалната интелигентност стои  в основата на  пирамидата на човешката когниция (ако търсим йерархия на когнитивни домени, разбира се). Освен това бароковата музика потапя мозъка в  състояние на алфа-вълни, което е оптимално за учене.

Проф. Ангушев ни демонстрираше, че в края на неговата лекция всички знаят „всичко” и ни изпитваше, за да го докаже. Показваше ни, че човешкият мозък може да задържа  и репродуцира огромно (за нашите представи ) количество информация, ако му се въздейства сугестопедично или чрез хипноза. По това време бе нашумял методът „Релакса” за интензивно чуждоезиково обучение, открит от проф. Георги Лозанов, но патентован от американски учени.  Питам се – дали Йордан Камджалов  освен сугестопедията като система , не владее и изкуството на автохипнозата? Или бива хипнотизиран свише?

Ето как определя своите интереси в тази област той:

Приветствие на Йордан Камджалов към сугестопедическата общност по случай Националната конференция по сугестопедия         /22.07.2015/

 УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА,
СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ,

Методът на изключителната личност на проф. Георги Лозaнoв е едно от най-блестящите съвременни доказателства на тезата, че България е сред най-мощните духовни, интелектуални и културни донори на човечеството. Спонтанната реакция на проф. Емануил Шаранков по повод първите опити в областта на сугестопедията, изразена с думите: "Колеги, станете прави, тук става нещо голямо за България!" – говори сама по себе си за едно явление, чийто потенциал и плодове тепърва ще обогатяват света, още във време, когато малцина са предусещали настъпващата крещяща нужда от радикално преобръщане на идеята за образование в световен мащаб.

Свидетели сме на ежедневно нарастващ глад за същинска промяна, за нещо ново, за нещо истинско. И в този ключов момент сме длъжни, по най-отговорния начин, да разгърнем и споделим това безпрецедентно културно наследство, което има потенциала да отваря врати към необятната ни същност. Защото човекът е гигант – поглеждайки в себе си, той поглежда в една бездна. И гледайки в себе си, той поглежда към едно небе. Дръзването да се взреш най-надълбоко и най-нагоре е едно предизвикателство. И не е лесно, защото носи дискомфорта на сблъсъка и необходимостта да признаеш собствената си ограниченост. Има един път обаче, който може да те изведе от нея безболезнено - един път, чийто първи и основен принцип е любовта, един път в самия човек, който се открива чрез методите на сугестопедията. И това трябва да е идеалът на всяка една човекоориентирана образователна система.

                              СКЪПИ СЪМИШЛЕНИЦИ,
Ние сме длъжни във всяка своя ежедневна проява да бъдем живи манифести на сугестопедичните принципи, даващи ни качествено ново отношение към човека и света. Да бъдем абсолютно смели, дръзки и творящи, тласкайки и разширявайки неизменно собствените си граници, срутвайки клишето, в което неусетно сме попаднали. И срутването на това клише изобщо не е толкова трудно, защото то е един обществено-социален прах, полепнал по нас, нямащ нищо общо с дълбинната ни природа. И следвайки завещаното от несломимия дух на проф. Лозанов, носим отговорността и привилегията да споделим тази красота, сила и вдъхновение със света.

                                             ЙОРДАН КАМДЖАЛОВ

         На 3.10. 2015г  в залата на ул. „Марин Дринов” №30 се проведе среща на симпатизанти  в Академията по сугестопедия. Бяхме свидетели на красивата звучност на струнен квартет, чухме записи на „Музикална лаборатория за човека”, гледахме кадри от филм за проф. Георги Лозанов; запознахме се с факти от живота на великия учен, споделени от Ванина Бодурова- негова спътница в живота и последователка. В центъра на Академията бе поставена дискусия на сугестопедите  с Йордан Камджалов.

         Диригентът отговори на много въпроси с голям ентусиазъм и  преклонение пред аудиторията. От плюс до минус безкрайност извираха питанията- имало ли е  праезик, какво представлява „разширената осмица”, може ли да се хипнотизират публиката и  оркестрантите, какво представлява свръхестествената интелигентност, за общувато  директно със съзнанието на хората без думи….Наложи се недвусмисленият извод, че съвременният хаос може да се избегне само чрез вяра в музиката- общият праезик на всички хора и с поклон пред единствения бог на всички хора- нейно величество Музиката…

         За кратко Йордан открехна завесата към своята личност и  разказа за Рада, средната му дъщеря, която нарисувала картина на тяхното семейство. „Централният персонаж бях аз с един голям куфар в ръка. Това е  моята реалност.”, сподели талантливият музикант.  „Когато таткото е  щур, децата също вършат щуротии. Например: скачаме от много високо. За рождения ден на Кубрат , аз му подарих електрически трион и той се научи да си служи с него безопасно.” Диригентът продължи своята изповед в неизвестна посока: „Всеки човек е  еднакво ценен за света и другите, защото  е една необятна Вселена. А има ли по-голяма  и по-малка безкрайност???”

Но да се върнем на темата за личността на Йордан Камджалов. Любопитни хора  са питали Алберт Айнщайн защо не се подстригва. Косата е  жизненоважна за един човек. И на Йордан не му се иска да се лиши от нея. Енергично  я отмята назад , също като автора на теорията на относителността. Споделя славата с нея, вкусва от сладостта й. Кокетира. Понякога нервничи. Приглажда я . Тя живее независим живот. Изразява неговото светоусещане, понякога се превръща  в индикатор на идеи.

Много често в  концертните зали сред публиката вижда изумително красиви жени- с прелестни брадички, престорено очаровани от музиката, вцепеняващо привлекателни. Гледат го с широко отворени очи от възхищение. Вече е  взел решение- да не им позволи да го завладеят. Защото принадлежи истински само на музиката и  семейството си. И не участва  в тази пиеса, тъй  като той е режисьорът.

           Веселина Кацарова и Йордан Камджалов

Големите религиозни учители  като Христос, Буда, Петър Дънов , Конфуций, често се смятат за хора, постигнали висше ниво на съзнанието, домогнали се до съпричастност с останалия свят, отказвайки се от собствената си личност. Духовното е изключително сложен феномен, изискващ задълбочен анализ и  известна доза смирение. Това се опитвам да обоснова , описвайки особеностите на личността на Йордан. Диригентът Камджалов успява да организира за своите почитатели такова преживяване чрез чудото Музика, сравнимо само със срещите с хора, които безумно обичаме.

Безспорно учението на Петър Дънов оказва влияние върху светогледа му.  „Осъзнах, че религията пропива всяка наука, изкуство и култура. И така, науката стана мое хоби, изкуството моя професия, а философията (религията) – съдържанието на моя живот. Тогава Учителя Петър Дънов изкристализира като мой лидер, фаворит, водач и образец.”, прави равносметка известният диригент.

Как да получим тогава безпристрастен резултат при тази интелектуална и душевна  хирургия? Чрез реакциите на музикалните ценители от публиката. Определено хората не са еднакви и  възприемат света и  изкуството по различен начин. Но наблюденията ми по време на концертните му  изяви показват, че слушателите  се доверяват безрезервно и  за няколко часа губят контакт с реалността, подвластни на неговата воля и  интерпретация. Да показваш нещо значимо за другите, което освен това и  ги докосва, предизвиквайки възторг, се изисква майсторство. То не е еквивалент на креативността, но е предпоставка за личностна идентификация .

За съжаление, у нас поради липса на информация, отношението на голяма част от населението към „Бялото братство” е индиферентно. Да, практиката показва, че една част от тях наистина попадат  в психодиспансерите. Но причината не е  в идеите на Петър Дънов, а в конфликта между фината душевна настройка на дъновистите и  грубите реалии на съвременното битие. На една творческа среща след хоров фестивал , млад диригент възкликна : „Бездуховните хора ще унищожат държавата ни.” Без да проявявам пристрастие към последователите на Учителя, тъй като моят интерес е в сферата на изучаването им като част от философското знание и многообразието на идеи за света, ще  направя едно уточнение. Още  Рудолф Щайнер е признал Петър Дънов като велик колос на мирозданието. Група българи пожелали да станат негови последователи, а той ги отпратил с обяснението, че в България те имат най-големия  духовен водач след Христос. Затова не се нуждаят от чуждия опит. Кришнамурти също е бил повлиян от идеите на Петър Дънов.

Случва ли се такова признание на колегиалните постижения в България днес? Не мисля. Девизът „Да бъда аз, да не бъдеш ти!” е изместил отдавна съмненията на Хамлет. А защо се получава  така?

Защото хората живеят в ограниченото пространство на общоприетите си кръгове за влияние и престиж. Без да осъзнават, че място за всички има под Слънцето. И само, когато сме със  съмишленици и  приятели до себе си, тогава сме силни. Враждуването отнема от творческата енергия. Осъзнаем ли, че Бог е един, независимо как го именуват в различните религии, а ние сме негови създания и служители… Ще изпълняваме Божията воля и ще живеем справедливо, задружно и в мирно разбирателство.  Какво толкова, все още не  е дошло времето човеците всичко да знаят…

„Маестрото от Мисионис”  (Йордан Камджалов) , владее вербалното карате ( поне осми дан според Стойчо Керев). Но неговата ексцентрична гениалност не е книжна, откъсната от живота. За жалост   умението му за словесна еквилибристика никак  не се харесва на неговите опоненти . Светът на хората, отдадени на изкуството, е странен. Понякога музикални критици, завистливи състуденти  (навярно нереализирани музиканти) и най-обикновени дребни душици в интернет го очернят , фантазирайки си  всевъзможни приумици, с които се опитват да омаловажат успехите му. Едни го наричат  „позьор” и „говорител”, други си „признаха”, че му решавали задачите по хармония в тоалетната, за да си взема изпитите… „горкото момче”. Трети набедиха роднините му в подкупи и закупуване на дипломи…  Но той отдавна се  е извисил над дребнавото ежедневие и  мисля, че не им обръща внимание. Защото за него  фразеологичните състезания са безсмислени, ако нямат връзка с истината. Управлява силите и    получава това, което желае. За гениалния творец е характерно да променя традициите, понякога да нарушава правилата и да премества границите. В този контекст винаги показвам пръстена си със символа „ин-ян” и допълвам, че и  в най-голямата белота има капка черно, а в непрогледната тъмнина  винаги има и  по една капка светлина. Неизбежно е. Това е човешкото измерение. Не искам да представям Йордан Камджалов като безгрешен светец или съвършено стерилен извънземен.

Понякога младият мъж  принудително живее в творческа самота. Става сутрин рано и  се зарежда с лъчите на слънцето. Изпълнява системно гимнастически упражнения, за да поддържа доброто си телосложение. За него всяка минута е  важна и  ценна. Още в детските си години се отличава от  връстниците си  по своята амбиция, трудолюбие, издръжливост, самоувереност, страст към музицирането и по копнежа си за принос към цялото. И тъй като  всичко му се отдава с необикновена лекота - почти като Леонардо – той се рее в необятните пластове на науката, философията и  изкуството. Счита, че науката и изкуството трябва да се прегърнат, за да бъде човек цялостен.

Неговите преподаватели навреме откриват дарбата му да бъде енергичен. Но не хаотично хиперактивен. Той притежава излишък от енергия, която може да бъде култивирана и направлявана позитивно. На помощ идва и  добрата самодисциплина, благодарение на която  се застоява над уроците и  пианото до късно вечер. В гимназията, в разгара на заниманията си по музика,  в интервала от 14 до 16 часа, когато  е забранено ползването на пиано, той учи английски и  санскритски.

Точен до средата на минутата. Не обича да закъснява. Рядко  се отпуска сред приятели с чаша бира в ръка. На концертите е  облечен неизменно в тъмен костюм, подчертаващ бледността на лицето и  изваяните пръсти на ръцете. Но в живота предпочита бялото. То  е най-специалният цвят за него. Тоталното многообразие, изглеждащо семпло  и съдържащо всичко в себе си.

Музиката има магическо обаяние за диригента. Дава му възможност за себеизразяване по всички възможни начини,  в пълнота. Няма време за забавления. Високите сводове на концертните зали са неговото вдъхновение. Безпокойство и  напрежение предшестват всяко появяване на сцената. Готви се за подвиг всеки път и то не  от само себе си, защото той трябва да създаде условията за този подвиг. Малкият човек срещу великото. Давид срещу Голиат.

   Маестрото след концерт с родителите си

             Питам се -дали Верди щеше да получи световна известност, ако не бе получавал подкрепата на своя тъст Бареци? В историята на музиката има много такива примери. Диригентът не е  първото дете в семейството. Баща му има още един син от първия си брак. Дядото по майчина линия възлага на „Данко” големи надежди. 

         Като креативен индивид Йордан  успява навреме да разпознае силните си страни и да ги развива целенасочено. Твърде надарен в езиково отношение, той е  добър оратор , притежаващ умението да разбира хората и  техните желания. Притежава широк кръг от интелигентности, умения и  интереси. Полиглот. Работи на пет езика- английски, немски, италиански, български и  руски. Изучава алтернативни духовни практики. Има високо равнище на музикална експертност, това му помага да ръководи утвърдени оркестри с лекота.

Йордан Камджалов владее широк спектър от интерпретационни възможности. Неслучайно специалистите отбелязват, че едва ли има стил и  музикална композиция, които да не могат да бъдат претворени по разтърсващ начин от този невероятен талант. Въздействието на неговата музика не само силно впечатлява, но и  изненадва, хипнотизира. Защото диригентът е  майстор на овладяната мярка в рядко съчетание с каскадите на вулканизиращата звукова живопис.

 „Манхаймер морген” отбелязва : „Йордан Камджалов сякаш подтиква музиката да полети в пространството. Един алхимик, който властва над елементите. На всеки от присъстващите е  ясно: тук става въпрос за екзистенциални теми… Ние сме дълбоко развълнувани, потресени- и спасени.”

С  успешните си  изяви и в бъдеще младият диригент може  да прослави още повече родния си град Търговище и  да го превърне във втория Залцбург на Европа. Дано!!! ”Харизматичният млад български диригент Йордан Камджалов оформя всяка фраза до пълното й съвършенство.” ( Ken Ward- “The Bruckner Journal” – 24.06.2013г) Комбинацията от харизма и  перфекционизъм очертават личностните проекции на феномена Камджалов и му помагат във всяко начинание.

Инструменталистите от Хайделберг , с които работи , споделят с възхищение, че той им дава простор и енергия за разгръщане на творческите възможности. Това е постижимо само от свободен дух, който лети  над щампите и  каноните. Музикалната свобода е  раят на земята. Не може да даряваш свобода, ако сам не си свободен. С този поглед отвисоко диригентът успява да превърне музикалните задачи в зависимост ,  в добрия смисъл на думата,  от звуковото опиянение.

Със силата на музиката и  своите прозрения, с доверието, което внушава , Йордан Камджалов владее оръжията на добрия психолог- да възвръща самочувствието на музикантите и да им открива смисъла на живота. За това негово умение спомагат и  изповядваните от него идеи, заредени с чистота и  възвишеност.

Проявите на маестрото очертават анаграмите на една личност на столетието, която със своите разнопосочни превъплъщения и диригентско майсторство е съпоставяна с титани на пулта като Артуро Тосканини, Серджу Челибидаке или Валерий Гергиев. Да ме прощават Челибидаке и Гергиев, но мисля, че на тяхната възраст , Йордан Камджалов многократно ще ги  е надминал. 

Неговите разнолики интереси са насочени към изследването на аспектите на явлението човешки глас (като директна функция на душата) и сливането между слово и  звук в хоровата творба.Търсенето на ментални посоки в творчеството прави ценни  неговите експерименти с хор и  оркестър, като едновременно с това ги оживява.

В идейния свят на Камджалов отражение дават античната гръцка драма, ренесансовия възглед за човека  и отношението към него, постулатите на Ницше и Рихард Вагнер , който вижда  „сцената като трибуна и  олтар”. Диригентът ни загатва за големите възможности, които притежава музиката за моделиране на обществото. Той се увлича по интерактивни форми за взаимодействие между изпълнители и  публика, като заличава границите между двете роли. Въвличането на хората в творческия процес е този показател, сочещ недостатъчността на музиката в правенето на нещата. Със своя съзидателен устрем той превръща музикалното послание в средство за оформяне на пространства, транспортиране на идеи, душевна трансформация. Амбициозен човек, нали?

Особено впечатление в личността на Камджалов прави вродената любознателност, желанието да разгърне непознатия човек до себе си като нова партитура (и като нова Вселена). С този антропологичен натюрел той издига в култ самопознанието и себеразгръщането.

Музикантът изповядва своя „религия” за хиперпотенциала на човека.  Той съветва : „Да живееш музиката, а не да я  свириш.” Това верую за ренесансовия възглед за човека се отразява във всяко негово начинание. Търсач на качествено ново съдържание, враг на изтритата форма, жадуващ да предизвиква в душите на хората музикален потрес и  възторг, Йордан Камджалов непрекъснато ни изненадва с нови открития. Той гледа на живота като на един хълм. Докато се изкачваш, можеш да гледаш върха  и да се опияняваш от предстоящото му покоряване. Но стигнеш ли горе, изведнъж виждаш нанадолнището и края.

Октавата може да съдържа в себе си всички тонове, но може   да означава повторение на един и  същи тон от различна височина. Зависи до къде си покорил планината и  на колко метра надморска височина си се изкачил. Всеки музикален инструмент съдържа в своя диапазон краен (определен)  брой октави. Само човешката душа е  безкрайна  и неизбродима. Тя е съпоставима със струните на арфа. Когато си свирил усърдно – чувстваш умора. Същото е усещането  и при изкачването на планината. Понякога си разочарован, друг път – удивен от чудните гледки. Струваше ли си времето  и усилията? – питаш се. Но неизменно изкачването на височини води до смяна на октавите и това придава на мелодията още по-светло звучене. „Високо, високо, високо застани!”

За него дирижирането е комуникация .  Именно в този процес на общуване той съумява да „диагностицира” проблемите  на оркестъра и  хористите като ги гледа в очите. Заявява своята опора за всеки един от тях, подтиквайки ги да се борят за мечтите си докрай.

Истинската дефиниция за своето Аз той определя така: „Човекът е  най-сложната математическа формула, създавана някога във Вселената. Ако хората осъзнаят истинския си потенциал, ще се поклонят един пред друг  и  ще живеят в пълна хармония помежду си.”

Вместо да слуша новини за катаклизми , той се старае да опознава по-добре българите по света. Самотата е  необходима за творчеството, но отблъскваща за човека. С излъчването си изглежда по-подходящ за послушник в манастир, отколкото за живот във висшето общество. „Аскет  и вулкан” по определението на П. Васкс, Йордан напомня за герой на Димитър Димов или Хенрик Ибсен. Различава се значително от средностатистическата норма. Не губи своята духовитост и увереност при разговор. Славата му привлича много хора. Но струва ли си за всички тях да жертва своето свободно време?

Неговата мъдрост е  резюмираният опит на предците и учителите му. Когато общуваш с него реално, усещаш присъствието на човешкия дух , създаващ странна атмосфера. Уверен в себе си, не желае други хора да участват в личните му усилия. Опитва се всичко да прави сам. А не трябва. Добрият мениджър разпределя задълженията на своите експерти.

„Силата е вътре в нас”- твърди с убеденост той и  покровителствено я дарява на по-слабите. Тъмни очи и  коси. Прабългарски вариант на съвременен човек. Има издължени крайници. Дълги , чувствителни пръсти, жадни да докоснат целия свят.  Хармонична мъжествена фигура на балетмайстор. Точно така си представям външния облик на един диригент. За съжаление много малка част от мъжете-диригенти обръщат сериозно внимание на двигателната си култура. През 1998г. видях на сцената маестра  проф. Даринка Матич-Марович (бивша балерина от Белград,) със своите хористки- студентки .  Уникална хореография!  Извайване на пространства! Също така през 2003 година бях поразена от пластичната Агунда  Кокойти- Ходова , ( от Москва) , на площада в Камерино, Италия. Нейното дирижиране по нищо не отстъпваше на един балетен спектакъл . Владеенето на това изкуство неимоверно увеличава въздействието върху публиката на подсъзнателно равнище. Този идеал се е  запечатал  трайно в съзнанието ми и в интерпретациите на Камджалов го открих отново.

Безкомпромисен. Съпротивлява се на себе си  и  естествените си импулси, все пак е  човешко същество. Фаворизира собственото си достойнство и  свободата си. Доверява се на интуицията и  показва самостоятелност. Чувства се силен, владетел на положението, но не го демонстрира грубо. Все още не се е  научил да бъде снизходителен. Опитва се да не обръща внимание на досадата. Обожава да доставя радост с музиката си на хората, но е труден за разбиране дори  и  от близките си. Понякога майка му го гони в стаята с поредната ябълка, но той категорично отказва да я  изяде. Преди концерт не се храни и така се зарежда с особената духовна енергия, която му е необходима. Не осъзнава в достатъчна степен, че хората, които го обичат, се безпокоят за него  и грижите им са израз на това чувство. Желае да обгрижва по-слабите, да бъде полезен за другите. Отворен е за чуждата болка и страдание.  Така го описват учителите му от гимназията. През 2015г.  се включи лично в гасенето на пожара в Рила. Преследва до край своите каузи и  интереси.

Клюките и  интригантството,  така характерни за музикалния свят,   не са го превзели. Позволява да го фотографират. Не гони папараците . Наслаждава се неописуемо на освобождението на духа, което получава при дирижиране. Обича да оставя някои преживявания само за себе си и  не умее да ги сподели с постоянния си партньор. Но това  е неизбежно, защото  има несподелими неща. Тук ще направя уговорката, че  е много трудно да се пише за съвременник по разбираеми причини. Това е една хлъзгава територия, изградена от противоречия и разнородни гледни точки. Как да опишеш човека? В профил или в анфас? А може би в гръб? Зависи от къде го наблюдаваш… От балкона- гледката  е отвисоко. В ложите следиш профила. Като редови зрител виждаш гърба му. От него зависи колко пъти ще се обърне с лице към публиката…

Използва пълноценно всеки момент, прекаран с изявени  личности,  учи се от всекиго и всички. Трудно допуска хората във вътрешния си свят, защото го счита за „светая светих” – свръхсложен и чувствителен апарат. Счита, че това богатство трябва да се пази много, за да не се изгуби достъпа до някои специфични октави на ума и сърцето. Погледнато отстрани,  взаимоотношенията му с приятелите са странни и дефицитни, тъй като е  погълнат основно от работата си. Но той намира време да моделира посветените и  да получи от  общуването с тях така желания смисъл.

Въпреки богатите си творчески възможности и  отлични постижения до сега,  не престава да се учи. Впечатляващо енергичен и  ангажиран. Прилича на „конник в постоянен галоп”.  Спазва правилото, че животът изхвърля от седлото си лошите ездачи. Затова се старае да не спира нито за миг. Т.е. отнася се към себе си като към друг човек и се самосанкционира с ритуалния бич при нарушаване на идеала. Високите му цели го превръщат в постоянно недоволен от себе си „самурай”, дори когато валдхорните влачат тоновете от небрежност , а   той реално няма вина за това. Отчита върховите си постижения като прашинка от  безкрая в контекста на цялото. Все още мечтае за тотален сблъсък с границите на човека- емоционални, интелектуални, физически.

 Йордан Камджалов дирижира Баварската държавна филхармония, 2010 г.

В интервю със Стойчо Керев по News-7, диригентът илюстрира разкоша на мисловния си свят.

                     Стойчо Керев

 В „Тайните разговори” , тайните въпроси  намират нестандартен отговор. Покоряват ни неговите размишления: „Ние трябва да възпитаме себе си в качествено нова чувствителност .  Човешкото сърце е много загрубяло. Човешката мисъл е  монопластова, а  трябва да стане многопластова. И където се срещнат едно мултипластово сърце с едно мултипластово мислене, със съответното тяло и глас, ще стигнем до едни сфери, които човечеството е  владеело в миналото. Това е  стремеж към нещо старо, полузабравено. Човечеството трябва да се бори за своите идеали…

 Това е голям шанс да сме на ръба на прилива. Само когато бутилката е празна, тогава може да бъде напълнена отново. Това изчерпване е  привилегия за нас. В новата цивилизация човекът ще се прекланя пред другия… Трябва да приветстваме човека. Промяната е  свързана с плащането на голяма цена… Няма съмнение, че нашето бъдеще е  Космоса.”

Интервю на Йорданка Донева с Йордан Камджалов

Маестро, решихте да отдадете живота, труда и съдбата си на „мимолетното”  музикално  изкуство?... Дали архитектите не са в по-добра позиция от Вас? Или „звуковите катедрали” могат да съперничат на истинските?

Да. Факт е . Полагам нечовешки труд за нещо, което изглежда мимолетно, но все пак вярвам, че едно истинско творческо постижение може да отекне дълбоко в душата на човека и  да остане там до края на живота.

 Има ли различия между критерия на нашата и чуждата публика?

По отношение на професионалното - може да има известни различия, но по отношение на гениалното- не, защото то е  наднационална, надкултурна, надрелигиозна проява.

Повратен момент във вашата кариера...

Ще отговоря на две нива. 2007година. Тогава за пръв път работих с Пиер Булез и Петер Йотвас на международния фестивал в Люцерн. През същата година започнах и  съзнателното разработване на метода „глобализация на музикалната структура”.

Най-ценното нещо във вашето индивидуално битие.

Мисълта, че има Бог.

Звезден  миг.

Първата награда на международния конкурс във Финландия през 2009г.

С какво се занимавате, когато сте сам?

Не разбирам въпроса. (Аз никога не съм сам.)

Еталонът за съвременна жена...

За съвременна жена- не знам. На идеята ми за партньор в живота съвпада с идеята за генерален съмишленик.

Любима творба ,  донесла ви много успехи.

В оперната литература „Тристан и  Изолда” и „Парсифал” на Рихард Вагнер. В оркестровата литература имам предпочитание към цялостното творчество на  Брукнер, Малер, Скрябин .

Какъв човек сте в живота -  весел, тъжен, мрачен ? Как преминава един ден на Йордан Камджалов?

   Работещ.

   Един отговор без въпрос.

В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа.

От дистанцията на времето...какво бихте променили? Коя  грешка не бихте повторили?

Когато бях на пет години ,  ударих  моята  любима баба , заради една играчка. Още съжалявам за това.

Заради професионалното си издигане какво трябваше да изгубите като човек?

Слабостите си.

СЦЕНАТА- арена или място за освобождение от страха и болката....?

Място за служене.

Страхувате ли се от последната завеса?

От нищо не се страхувам.  (изтръпнах от тона, с който го произнесе.)

Скептик, циник или просто оптимист? А може би коктейл от трите?

Ученик.

Имате ли време за умора?

Не.

Присъствието ви на сцената поражда една  т о т а л н а   симпатия. Свиква ли се с този феномен?

Не съм мислил за това.

Как се отнасяте към онези, които ви критикуват ?  Мислите ли , че са ваши врагове или просто ви обичат прекалено много и търсят еталон за съвършенство?

Смятам го за нормално. Това е  добър повод за развитие.

Кое Ви развива повече като творец? Дирижирането или астрономията?

Астрономията.

Какво ви дразни непреодолимо в ежедневието?

Силната музика на публични места.

Какво не обичате в себе си ?

Ограниченията.

Какво търсите в човека до себе си ?

Съмишленик.

 „Изкуството е   превъзмогване  на едно страдание”...но ставаме ли по-добри от това?

Надявам се.

 Властта променя човека?!?

Всяко нещо, което променя човека в полза на цялото,  е добре дошло.

 Диригентският Ви дебют.

На 20 годишна възраст с Академичния оркестър на Държавната музикална академия „Проф. П. Владигеров”

 „Който иска да играе танго, ще търпи да го притискат…” Взаимен ли е вашият танц с обкръжението ви?

Мисля, че в диригентската професия, това е  централна предпоставка.

Синтезирайте в едно изречение целия си житейски и творчески път!

Учене, учене, учене.

 „По върховете духат ветрове”........

Върховете са нещо относително. Във всяко нещо  мога да навляза в различните  октави. Аз обичам вятъра (дано не прозвучи ултраконкретно).

След този „споделен следобед” у дома, Йордан и  майка му си тръгват. Време е  да обърнат внимание  и на своите роднини. Погледнах в бележника  на маестрото  и без да броя  насрочените  ангажименти   се уплаших. В  своите медийните  изявления Йордан Камджалов показва умението си да разсъждава глобално по обществени и професионални проблеми , фиксиращи атмосферата на  нашето българско ежедневие. Това доказва неговото съпричастие към случващото се в родината ни. За разлика от много мои познати, които живеят в европейските столици и вече насмешливо казват „скапана държава”. И в този ред на мисли си спомням един анекдот за Албер Камю.  Младеж среща Камю на улицата  и безцеремонно казва: „ Смешното във вашия занаят е това, че писателят всъщност взема думата, без никой да му я е дал. Без пълномощия.” Камю подскочил: „Как без пълномощия? Ние имаме пълномощия, и то от най-висшите- съвестта ни.” Без да правя паралели с този литературен титан, надявам се да не получа упреци от своя обект на изследване. Понякога хората имат нужда някой да им казва какво да чувстват. Но великото изкуство се възприема инстинктивно. Затова всеки го разбира.

Споделяйки гледната си точка съм наясно, че тя е субективна и многовариантна.  Не задължавам никого да я  приеме на сто процента. Ще призная, че словесните вулкани са излишни при описанието на този специфичен личностен феномен. Затова спирам до тук.