НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

ДЕПАРТАМЕНТ ПО СОЦИОЛОГИЯ И ФИЛОСОФИЯ

МАГИСТЪРСКА ПРОГРАМА: ФИЛОСОФИЯ, ЕЗИК И КОМУНИКАЦИИ

КУРС: СЛОВО И ЗНАК В АНТИЧНАТА ГРЪЦКА ФИЛОСОФИЯ

ФИЛОСОФИЯ НА ЕЗИКА

В ДИАЛОГА НА ПЛАТОН "КРАТИЛ"

Найден Николаев Йотов

Ф.Н. 24981

2005г.

В дадения диалог имаме сложна композиция – целият текст се разделя на четири основни части:

            -  за общото отношение между именуващ, имена и неща;

- за човекът, установяващ отношенията между имената и нещата (ономатотет);

- за моделирането като основа на съотношенията между имената и    нещата;

- за основните правила на такова моделиране, или за така наречената етимология.

Като виждаме тези четири основни композиционни части, разбираме, че този диалог е описание на речевата дейност, на някои системи, благодарение на които тя става възможна.

Една от тайните на Платон е в това, че диалозите му съдържат особен тип изложение. Художествено - етическото съдържание – са само моделът и дидактиката на излагане на същността; в тях се намира и строгата научна системност, и изразителната сила на детайлите на обстановката, затова би трябвало да отделим изложението на мислите от самите мисли и да ги проблематизираме.

Действащите лица в диалога са три: Сократ, Кратил и Хермоген. Сократ /както обикновено/ подпитва спорещите, достигайки истина в речта на всеки един от тях, като намира разрешение на противоречията, възникнали в спора между Кратил и Хермоген и така спомага за общото напредване в познанието. Сократ сякаш се съгласява и с двете гледни точки, при това установявайки между тях антиномия, която се явява и завръзка на сюжета. Различните гледни точки на  Хермоген и Кратил се състоят в това, че Кратил убеждава, че планът на съдържанието е предопределен от същността на нещата, следователно, даден им по природа; той разглежда съотношението "име-нещо", без да се съобразява с това, че действието именуване се извършва от човека. Доколкото на едно нещо в един език, а още повече и в разните езици, съответстват много имена, то правилността на имената зависи не от звуците, а само от общия смисъл на думите – това е правилността на съдължанието. Хермоген възразява и говори, че името на вещите е дадено (според веществен договор) и не може да бъде предопределена тази  природа на нещата:

У всичко съществуващо има правилно име, вродено по природа и не е това името, което някои лица, условилили се така да го наричат, го наричат, при това произнасяйки частица от своята реч, а някакво правилно име вродено и от елините и от варварите, едно и също за всички.

Тук  е дадена основната лингвистична антиномия на плана на съдържание и на изразяване. Сократ е съгласен и с двете гледни точки, защото планът на съдържанието е условно свързан с плана на изразяване. Той всъщност потвърждава условността на тази връзка. Изкуството на Платон всъщност не  свършва само с това. Той  прави опит да изясни причината за условността на тази антиномия, т.е. Сократ подтиква двамата участници в диалога да си изяснят същността на номинацията, за да може да разберат условността на връзката между плана на съдържание и плана на изразяване.

В речта на Сократ, Хермоген и Кратил се открояват две неща – връзката на името с именуващия и връзката на нещата с името. Сократ, взимайки предвид гледната точка на двете спорещи страни, запазва за себе си възможността да излезе извън пределите на антиномията. Неговата вътрешна цел, както показва по-нататъшното развитие на диалога, е да се изследва самата поява на антиномията. Обсъждайки двете гледни точки за разбирането на правилността, той сам утвърждава, че има и правилност на съдържанието, и правилност на изразяването.

Природната същност на нещата е понятна на човека не от субективната представа за тях, а от действията с нещата.

Всяко действие се извършва, по правило, с нужните средства, когато искаме да постигнем някакъв резултат. Така също и за речта съществуват определени средства и материал, за да може това да се свърши правилно и за да може човек да каже нещо. Даването на имена също е действие, докато говоренето е действие  по отношение на нещата, следователно даването на имена трябва да се осъществява в съответствие с природата на нещата. Те също трябва да се дават с помощта на този материал, който е посочен от природата, а не се действа, както ни скимне.

Нещата трябва да се назовават с това, което трябва. Затова името е оръдието в процеса на назоваването. Давайки имена, ние се учим един друг и разпределяме нещата съобразно начина им на съществуване, следователно името е оръдие на обучението и разпределяне на същността. Законодател на името може да е само професионалистът.

СЪЗДАВАНЕ НА ИМЕТО

          Създаването на името е действие, с което се занимава професионалистът, наречен законодател, даващ името /ономатотет – даващ име, от  “онома” на гр. – “име”/. По този начин не на всеки човек му е дадена възможността да определя името, а само на Твореца на имена.

...да дава имена – е работа не на всеки мъж, а на някой творец на имена. Това очевидно е законодателят

          Трудът на законодателя принадлежи на обществото и се контролира от него, основавайки се на определени правила.  Творецът работи под контрола на обществото. Въображението му, позволяващо му да съдаде ново слово, е свободно и неконтролирано, на резултатът от работата му /създаване на ново слово/ се оценява от обществото, приема се или се отхвърля.

Името се оценява от този, който го ползва, този, който умее да задава въпроси и да дава отговори /диалектик/, следователно законодателят е длъжен да създава името под контрола на диалектика, ако той има намерение да установи името, както се полага. Това означава, че установяването на името не е нищожно дело и не е работа на незнаещи или случайни хора.

Сократ: Видимо, Хермогене, даването на имена не е незначителна работа, както ти си мислиш, и не е работа на първите появили се хора? И Кратил говори истината, утвърждавайки, че имената са присъщи на нещата по природа и че не всеки се явява майстор на имена, но само този, който гледа на името, присъщо по природа на всяко нещо, и може да вложи образа му в буквите и сричките..

          Името е истинно, ако в него истински са отразени обективните свойства на нещата, които се наричат с това име. За доказателство на истиността на имената може да послужи фактът, че благодарение на истинното име се раждат правилните мнения за природата на нещата. Правилнистта на тези мнения водят до успех, предимно в неезиковите, производствените операции с нещата. Името е правилно, ако то е истинско. Правилността на разбиране на обективните свойства на нещата се потвърждава от успеха на операциите с тези имена.  Законодателят влага в името /сричките на строфата/ някакъв образ. По резултата от действията човек съди за истинната природа, която не зависи от субективното име. Наименуването е едно от действията с нещата.

Сократ: А да говориш – нима не е едно от действията?

Хермоген: Да.

Сократ: И така, правилно ли ще говори човек, говорейки така, както, по негово мнение, трябва да говори, или така, както по природа е свойствено да се говори за нещата и да бъде предмет  на речта, и това, което е свойствено, - ако той говори по такъв начин и с тези средства, то тогава ще добие успех и действително ще каже, ако не – то бърка и нищо не прави.

          Правилността се постига от резултата на речта. Сократ, сякаш съгласяващ се с двете мнения, изяснява истината. Той формулира предпоставките за отговор на въпроса: “Какво е истинност, правилност на името?”

...ако не за всички всичко и винаги е без различия еднакво, а от друга страна, не за всеки всяко нещо съществува по своему, то оттук е ясно, че нещата сами по себе си притежават някаква твърда същност, несвързана с нас и независимо от нас, не се увличат по нас нагоре и надолу, съобразно нашето въображение, но сами по себе си се намират в определено отношение спрямо своята природна същност.

На нещата им е свойствено да се именуват и да бъдат наименувани. Името на човека е оръдие, чрез което той влияе на природата на нещата и или успява да постигане резултат, или не. Резултат има в зависимост от правилността на действието, т.е. от правлиното подбиране на оръдието /името/ и от правилния начин на употреба на това оръдие.

И така, името е разновидност на оръдието.  Всяко оръдие си има свой начин на използване. Според Платон името е оръдие на образованието, културата.

..името е някакво оръдие на поучаване и разбор на същността,

          От речите на Сократ  следва, че правилността се постига чрез правилността на употреба на нещата, т.е. имената трябва да дават правилото на тяхната употреба, следователно името е модел на действие  с нещата.  Принципите на моделиране  позволяват да се разреши спорът между  Кратил и Хермоген.  Моделът винаги отрязава същността на нещата, защото тя не е по природа тържествена на нещата, което означава, че Кратил е прав.  И понеже моделът не е тъждествен на нещата, то те имат много имена, дадени съзнателно по обществения договор, следователно можем да заключим, че е прав Хермоген.

Законодателят трябва да умее “да влага” свойственото по природа на всяка вещ в думи и срички и като гледа на това, което е всъщност името, да създава все нови имена.  Той създава име на нещата, вземайки под внимание цялата история на именуването, т.е.  иметя трябва да е правилно не само относно нещата, но  и по отношение на другото име, дадено по-рано.

По какви принципи може да се създаде името, съставено от много единични или явяващи се единични /например номинация/. Производните имена са сътавени от единичните базови.

Водещ принцип при създаването на имена според Платон е “изобразяването” на представите за предмета или моделирането.

          В моделирането на името едно нещо /модел/ се съпоставя с друго нещо /обект/ така, че някои свойства от обекта да наподобяват свойствата на модела. Ако принципът на моделиране при наименуването е всеобщ, то отделните начини и правила могат да са различни за различните езици и могат с времето да зависят от културните традиции и  изкуства на законодателя.

Платон разглежда само общите принципи на моделирането – народната или вулгарната терминология. Според тази терминология имената са два вида – първични и  производни, съставени от първичните.

Сократ: Едни имена са съставени от по-предишни, а други се явяват първи.

Принципите на моделиране на името са добавяне, вмъкване или отнемане на звука; съкращаване на думата до цяло изречение; моделиране на съдържанието или описателно именуване; благозвучие; изтъркана етимология или абстрактно звучене; словообразуване.

Начините на моделиране са система от правила, която, ако се използва разумно, ще даде възможност за съставяне на истинско име; етимологията на Платон – граматика на наименуването, правила за построяване на нови имена, представена като система на прецеденти, работа на  ежедневната хорска практика, създаваща неологизми.

Моделиране – принцип на именуване, съединяване на речевите звукове с именуване на предметите. Предполага само частично, а не пълно сходство на името с предмета на наименуване /моделът/. Благодарение на това името не се отнася до един предмет, а към цял клас от предмети, имащи свойството, представено в модела. Име, което  възниква като продукт на наименуване, се изпозва в други дейности благодарение  разделението на труда. Правилното наименуване природата на нещата осигурява правилно прилагане на нещата в извън речева дейност. Името-модел е знание за природата на нещата и въз основа на това знание биха могли да се създадат други видове дейности /в това число и производствена дейност/. Човекът, който създава именуването, се нарича създател на логоса или законодател, който, знаейки природата на предметите, е длъжен да създаде нов модел разделение на предметите. Благодарение на разделението на труда потенциалните  ползватели на имена са всички членове на обществото. Успехът на използване на имената /съгласие/ зависи само от това дали моделът за продуктивност на други видове дейности се е оказал ефективен. Самият законодател не може да съди за успеха на именуването.  В работата на законодателя би настъпила пълна бъркотия, ако я няма диалектиката, която разглежда процесът на наименуване от гледна точка на ефективността на моделите-имена и ако в нея не влиза установяването на истиността на името. Хората, които се занимават с тази дейност, се наричат  диалектици. Те разглеждат  съответствието на характера на модела-име със същността на нещата, определят правилността на на именуването и дават съвети на законодателя в по-нататъшната му работа. Тези съвети касаят както истинността на имената, така и правилана на наименуване, т.е. диалектикът предлага на законодателя граматиката на именуването, която обаче не може да регулира търсенето на предметната същност, а само регулира използването на езиков материал. Изкуството на  употреба на речевите звукове /т.е. оръдието наименуване/  се състои във включването им в процеса на наименуване по определени правила:

а/ имената могат да са прости и сложни

б/ простите имена се създават по пътя на звукоизобразяването на вида на предмета, действието с него или движението му.

в/ сложните имена – те са комбинация от прости имена с промяна в звученето им.

г/ тези  изменения водят до промяна на звука в началното име, абревиацията и метономичното съкращение, заимстването и т.н., като всяко от тези правила може да е в комбинация  с едно или няколко други правила.

По тази система може да се създадат много езици, всеки от който ще дава истинни имена в съответствие с природата на нещата. Животните могат да мислят, да действат, да издават някакви звуци, но те не формират общество. То се формира чрез дейност,т.е. чрез разделение на труда и неговата структура. Докато няма разделение на труда и не е създадена структурата на труда, общество не може да има. За установяване дейността на обществото е нужна дейност на именуването.

Защо Платон е прав и с какво се доказва правотата му?  Той много ясно разбира смисъла на името като оръдие, но го изразява по различен начин от този, който е в началото на Евангелие от Йоан /както Господ създаде света: В началото бе словото и словото беше у Бога и словото бе “Бог”/. Представата за инструменталността не противоречи на херменевтичните представи за създаването на света.  Първият законодател на речта бил Адам.